С приказно въображение Радичков извлича мъдрост и интелигентност от непринудеността на селското ежедневие и нелепостта на махленските клюки. Романът “Прашка” от 1977 г. е събитие.

Йорг Плат

Клаудио Магрис го нарича “най-известният български писател” в книгата си за Дунав от 1987 г. По това време Йордан Радичков все още не е достигнал върха на славата си. След падането на Берлинската стена и 1990 г. влиза в парламента на България, но след половин година го напуска разочарован и наранен. В началото на века е бил кандидат за Нобелова награда за литература, преди да почине през 2004 г.

Магрис оценява умението на Радичков с приказно въображение да извлича мъдрост и интелигентност от простотата и понякога нелепостта на махленските клюки и ежедневните селски истории. Това  пълно с уважение определение ни кара да го мислим за селски сродник на Бохумил Храбал. За разлика от чеха обаче Йордан Радичков е напълно непознат в днешния немскоезичен свят.

Майстор на кратките форми

Само читателите, които са израснали в ГДР, биха могли да си го спомнят. В братската социалистическа държава са преведени няколко доста весели приказки и детски книжки, сред които и дръзката и забавна “Ние, врабчетата”. За съжаление не са преведени трите романа на Радичков, пътеписът му “Неосветените дворове” както и разказът “Последното лято” за съпротивата срещу изкореняването на едно старо село заради строежа на язовир. Андреас Третнер сега за първи път превежда на немски език един от трите романа – “Прашка” (1977 г.) – за малкото издателство еta в Берлин.

Радичков е майстор на кратките форми, от които също е изтъкан и романът “Прашка”. В планинско село безследно е изчезнал самотен млад мъж. Левачко обаче е оставил записки в дневника си, които селяните, обезпокоени от изчезването му, не разбират. Извикват писар, “автор”, който подрежда записките, чете ги заедно с Опекуна на Левачко и собственика на маслобойната (механика), обсъжда ги и добавя свои наблюдения. Но тъй като скоро се усъмнява в здравия разум на своите съмишленици, той продължава да чете сам и без свян нарича една глава в средата на книгата “Бележка на автора”.

Възниква постмодерна мозайка от истории и гласове, в която често не е ясно кой от тримата автори всъщност говори: младият мъж на име Левачко, по-възрастният “автор” или Радичков. Защо младият мъж е изчезнал, разбира се, не е обяснено. Вместо това можем да се възхищаваме на непринудената лекота, с която всеки въпрос остава без отговор, а краищата на всички истории са отворени.

Колкото смешно, толкова и тъжно

Светът на Левачко се разпада след ненадейната смърт на баща му. Майката се премества да живее при новия си съпруг, наречен Отченаш, който въпреки името си убива животни и жестоко наказва дъщеря си. Младият мъж се усамотява с дементната си баба, изпълнявайки молбата на учителя си по литература Апостолов да наблюдава всичко отблизо и да го записва.

Разказите му очертават точна топография на пейзажа около селото: близката река, двете поляни в планината, които приличат на лица, селото отвъд реката, помежду им ромската махала. Левачко изброява имената на долините, платата и низините и описва “жертвените камъни”, стърчащи от ливадите, както християнски, така и “езически”. Емпиричност и природна магия, мистика и далечната история се сливат в едно привидно пространство извън времето.

Присъстват обаче и телевизионна кула, град, кола. Или пък зашифрованото изречение: “Бързата кафява лисица прескача мързеливото куче” за събитията по време на Студената война, които Левачко с въображение кръстосва с народната приказка за лисицата и вълка. Има и зловеща “жена в сиво”, както и дълбока пропаст, която е прозорец към задгробния живот. За младия мъж градския технически свят вече прониква в селската магичност. Той буквално се опитва да съчетае двете неща – затова Опекунът му и собственикът на маслодайницата (механикът) не разбират бележките му. Радичков улавя момента в битието на младия човек, когато животът му се оказва под въпрос – и тук се появява литературата, която опитва да спаси разпада.

Меланхолията по упадъка на селото е очевидна у Радичков, но фиктивния “автор” в романа не пропуска и да я осмее. В продължение на две страници той възпроизвежда разговор между пазача и собственика на маслодайницата, който остава напълно неразбираем за всички извън селото. Пародийната сцена е колкото смешна, толкова и тъжна: разривът между селото и литературата не може да бъде поправен, дори за човека, който за Клаудио Магрис е успял да изобрази изчезването на селската култура за последен път благодарение на “приказната фантазия” и “ироничната магия”. С “Прашка” Андреас Третнер и издателство “ета” успяват да преоткрият една съвременна класика.