Включете се в четвъртото издание на отворената ни покана за илюстриране на разказ на Йордан Радичков!

Както може би разбрахте, подготвяме електронен сборник с любимите ни разкази на Йордан Радичков и търсим илюстрации за тях. Всеки месец през цялата година един разказ на автора ще търси своя илюстратор.

Най-добрите илюстрации ще бъдат избрани от жури от нашите художници Ива Димитрова и София Попйорданова заедно с един глас от публиката, който събере най-много харесвания.

Избраният художник ще спечели пет книги на Йордан Радичков по избор и участие в предстоящия сборник. Второ място ще спечели три книги по избор, а трето място – една.

Този месец  разказът е „Двадесети век“, който можеш да намериш по-долу.

Условията за участие са да си до 35 годишна възраст. Крайният срок за подаване на илюстрациите е 28 април. Можеш да ни изпратиш до 3 илюстрации. Изпрати ни ги като коментар под поста ни във фейсбук и на адрес info@izdatelstvonike.com

Размерът на илюстрациите трябва да бъде 14 смх21 см (вертикално) или 21 см х 28 см (хоризонтално) и файловете да бъдат с мин.резолюция 300 DPI, тип на файла – jpg / pdf

 

Двадесети век:

 

Селянката сечеше зелки с един сатър на двора и ги хвърляше в кацата. Като я напълни догоре, тя отиде в мазето и изтърколи оттам друга каца, още по-голяма от първата, и започна и нея да пълни със зелки. Слънцето я топлеше и беше хубаво. Дърветата разсъбличаха бавно шумата си — на тях също им бе хубаво на слънцето. Макар че бяха мършавички, те обичаха да се показват голи. Но селянката не им обръщаше внимание, защото те всяка есен правеха това. Пък и дърветата не обръщаха внимание на жената, защото тя всяка есен сечеше своите зелки на двора.

Двама мъже разтоварваха каци пред съседската казанджийница. Трети мъж гребеше от каците с котел и го сипваше в други каци. Селянката, седнала сред своите зелки, попита онези от казанджийницата защо не са взели чебури, по-леко щяло да им е. Мъжете не ѝ отвърнаха защо не са взели чебури, а продължиха да си гледат работата. По това време там дойдоха още две коли, натоварени с каци. Хората почнаха да стоварват и тях и вършеха това мълчаливо.

— Иване, няма ли да ходиш на камениците? — попита жената. — Ракията си е в казана, но рибата може да изчезне от камениците.

— Риба всеки ден има в реката — каза Иван. — Но ракия всеки ден не се вари.

— Вие, жените, сте като котки на рибата — обади се казанджията. — Остави мъжа си да свари ракията!

Жената обели един кочан със сатъра и го изяде. После при нея дойдоха гъските, цяло стадо, и почнаха нещо да викат.

— Махайте се! — скара им се жената. — Идете в реката да бърникате. Що ще ми бърникате в зелето?

Гъските нещо казаха, посъвещаваха се и тръгнаха към реката. Там имаше и други гъски, които почнаха да подвикват и да си махат крилата. Жената ги видя как се завъртяха край камениците и си помисли, че ще изпоскат цялата риба. На вятъра ще отиде работата на Иван — половин ден трупа камъни в реката и хвърля там кори от хляб, та да се събере риба. Целият посиня от студ, дори зъбите му бяха станали сини.

Селянката пак почна да сече със сатъра, но трябваше да го остави, защото видя биволицата, спряла при зелето. Биволицата стоеше и си люлееше ушите.

— И ти ли искаш зеле? — попита жената.

— Еее! — каза биволицата.

— Иди да пасеш! — каза жената. — Зелето ще ти преседне.

— Еее! — не се съгласи биволицата и продължи да си люлее ушите.

Селянката хвърли към нея един кочан, за да я прогони. Кочанът улучи добичето в муцуната, но то не побягна, а го изяде, като въртеше главата си.

Тогава жената взе една пръчка и изкара биволицата до реката. Реката лежеше гола-голеничка в пясъка, мургава, протягайки се на слънцето. Върху нея пъплеха гъските и си подвикваха нещо. Биволицата спря на брега, помириса водата, а после взе да клати главата  си, сякаш беше недоволна от нея.

Жената я остави там и като се връщаше, надникна в двора на съседката си. Онази се миеше над едно корито и си поливаше с голяма кратуна. Селянката я попита дали е турила оцет във водата. Онази каза, че няма оцет, ами се е намазала с хума.

— Че и аз с хума се мия — каза селянката. — Като се измия с хума, и ми омекне косата.

— Много омеква с хума — каза съседката и почна да изстисква косите си над коритото.

— С оцет пò не омеква.

— Знам аз — каза селянката. — Ами попитахдали нямаш оцет, че утре ще боядисвам прежда. Никъде няма оцет, ще трябва и преждата да натопя в хума.

— Като я натопиш да покисне, и ще омекне — каза съседката.

— Ще взема да я натопя аз.

— Като я натопиш от вечерта, и на другия ден ще бъде като коприна.

— И аз тъй викам. Ще я натопя от вечерта, та за другия ден да ми е готова.

— Туй го зная аз от свекърва ми. Тя винаги топеше вечер преждата.

— И моята свекърва тъй правеше. Натопи си вечер и на другия ден боядисва. Ама хумата с гореща вода я залее.

— И аз с гореща вода я заливам. Цялата омеква, като я залея.

— Попарва се — каза съседката.

Тя се изправи до коритото и почна да навива косите си на кок отпред, на челото. Селянката гледаше как се надебелява мокрият кок и ѝ каза:

— Що не вземеш да отрежеш тази коса? По-лесно ще ти е за миене. И аз имах такава коса, пък една вечер Иван като взе ножицата, и я отряза. Ама да ти кажа, че отведнъж ми олекна.

— Ще взема да я отрежа — каза съседката.

— Мъжът ти ще я отреже. Не е голяма работа, колко работа е!

— А, няма да я отреже! Щом му кажа, и ще я отреже.

— Че иначе за какво ти е мъж — каза селянката. — Отрежи я, а аз да отида да си досека зелето.

Онази остана да доизстисква водата от своя набъбнал кок, а селянката си тръгна да сече зелките. Тя мина край казанджийницата.

Селяните бяха насядали край казана, под него гореше огън и тръбите димяха. Ракията цъцреше от лулите. Мъжете гребяха с пъстри кратунки, които наричаха „цацурки“, и пиеха. Казанджията изхвърляше с вила навън изварените джибри.

— Мене не ме боли глава — говореше Иван. — Може да се пръсна от пиене, а главата не ме боли.

— Ами, не те боли! — каза селянката от другата страна на плета. — Помниш ли лани как те боля?

— Боля ме, защото ми бяха настъргали кожа от ушите на прасе — каза Иван. — Не съм и видял кога са ми я турили в чашата.

— Когато е хубаво пиенето, глава не боли — каза един от мъжете.

— Мене не ме боли — повтаряше Иван. — Само си пея.

— Ти гледай да не пропееш — каза жената и тръгна към своите зелки на двора. — И гледай да не забравиш камениците! —

А Цеко, като се напие, реве като бебе — каза един.

— Аз не рева — каза Иван. — Само си пея. Той взе да бие с юмрук върху кацата и почна да пее.

Един селянин стана и излезе навън, люлеейки се. Там почна да преплита крака и за да не падне, се опря в стената на казанджийницата. Сетне свали каскета си и с него почна да бие стената.

— Ху! — викаше селянинът. — Ху!

— Ще събориш казанджийницата! — викнаха му отвътре.

— Няма да я съборя!

— Няма да я събориш, но ще я събориш! После къде ще си варим ракията?

— Няма да я съборя!

Той се отлепи от стената и тръгна напред. Наведе се да удари земята, но не можа да се изправи и тръгна по нея, лазейки, като от време на време удряше с каскета си.

— Ще събориш земята! — викнаха му от казанджийницата.

— Няма да я съборя! — каза онзи и продължи да удря с каскета.

Казанджията изхвърляше топлите джибри навън. Оттам минаха гъски, защото им бе омръзнало да се лутат в реката, и решиха да опитат тези джибри. Бяха вкусни. Селянинът изхвърляше с вилата, а гъските тъпчеха гушите си.

Те се нахраниха много хубаво и още докато вървяха през градината, усетиха, че им става весело. Една от тях взе да бие с крило земята, както селянинът биеше с каскета си, а другите гъски ѝ казаха, че ще събори земята. Тя им каза, че няма да я събори, и почна да я бие с двете си крила.

Когато стигнаха в двора и видяха селянката да сече зелките и да ги хвърля в кацата, гъските вече съвсем се бяха развеселили, всяка нещо говореше или викаше и никак не си даваше сметка дали другите я слушат, или не я слушат. Те размахваха своите крила, люлееха се, преплитаха си краката, а една от тях имитираше мръсната биволица и само подвикваше: „Еее!“

Те се накачиха върху зелето, дерейки гърлата си, и макар че селянката тръгна към тях със сатъра, не мигнаха.

— Господ да ви убие! — викаше селянката. — Пощурели гъски!

Гъските викаха, че не са пощурели, но селянката не обърна внимание на виковете им, а ги хващаше една по една за шиите и ги хвърляше далече от зелето. Някои продължиха да крещят, а други навириха крака и така си останаха. Селянката седна и пак почна да сече зелето със сатъра. Хвърли няколко зелки в кацата и като погледна отново към стадото, ахна.

Птицитележаха изпънати на двора. Жената изтича при тях, опипа ги всичките, но нито една не мръдна. Те бяха мъртви.

Селянката почна да чупи ръце и да вика пред вида на това натръшкано стадо. Тя се засуети из двора, стигна до оградата и видя оттатък онзи, който биеше земята с каскета. Той бе успял да застане на колене и си потупваше с каскета, когато жената му извика, че гъските са измрели.

— Никак не е лесно, стрино! — викаше селянинът, мислейки за своята си работа. — Да не мислиш, че е лесно!

— Знам — чупеше ръце селянката. — Но какво да правя с гъските!

— Гъските ли! — викаше другият и удряше каскета. — Оскуби ги, оскуби ги!

— Вярно! — ахна жената. — Мъчно ми е, но ще ги оскубя.

— Да не мислиш, че е лесно — викаше онзи. — И на мен ми е мъчно.

— Не е лесно — взе да клати глава жената.

— Не е — съгласи се селянинът. — Свещената си глава не мога да удържа.

Той наистина не можеше да удържи главата си и тя падна върху гърдите му. Жената го остави и хукна към гъските. Те се бяха изпънали, мъртви, но още топли.

Селянката седна сред стадото и почна да скубе гъша та перушина и бързаше да свърши тази работа, преди още птиците да са изстинали. Тя знаеше, че студените гъски се скубят трудно, пък и пухът ще се развали, затова бързаше много да смъкне перушината. Трупаше я на купчина пред себе си, а оскубаните трупове хвърляше настрана.

Труповете бяха тлъсти.

Като оскуба перушината, селянката я натъпка в един чувал и я отнесе вкъщи. Сетне пак седна при своите зелки и почна да ги сече със сатъра.

Тя щеше да си довърши спокойно работата, но един вик я накара да остави сатъра. И хубаво, че го остави, защото инак щеше да съсече ръцете си.

Жената видя нещо невероятно и трябваше да разтърка очите си, преди да повярва. Но то си беше съвсем вярно, колкото и невероятно да ѝсе струваше.

Оттатък зелето нещо шаваше и подвикваше. Бяха гъските. Те се надигнаха, взеха да крещят, въртяха главите си, оглеждаха се една друга и макар че малко залитаха, тръгнаха към селянката. Жената скочи на крака, отстъпи назад, а гъските вървяха право срещу нея голи и викаха нещо.

Но те нямаха никакво намерение да се бият с жената. Минаха край нея с викове и крясъци и продължиха към казанджийницата. Селянката се спусна към съседите и видя там онзи с каскета. Той се бе добрал до оградата и съвсем слабо потупваше с каскета си.

— Господ да ги убие гъските! — извика селянката. — Те са били пияни! Напили са се от джибрите. А пък селянинът ѝ каза:

— Не съм пиян аз, ами главата си не мога да удържа.

И понеже свещената му глава тежеше, той я подпря на оградата.

В този момент на жената ѝ се искаше нещо да излезе насреща ѝ, та да се бори и да се съпротивлява с него. Онези в казанджийницата, съвсем пияни, ревяха и думкаха. Тогава ѝ хрумна да отиде и да вдигне казанджийницата във въздуха. Така и направи. Отиде и вдигна казанджийницата във въздуха. Всичко се обви в прах и дим, а селяните се разлетяха с писъци. Тя видя своя Иван само по бели гащи да тича през двора и да реве. „По гащи, по гащи!“ — зарадвасе селянката, като гледаше мъжа си да тича право към камениците с рибата. И така се бухна в реката, както си беше, с гащите, а краката му посиняха от студ.

То не беше така, ами тя само си го помисли. А щом си го помисли,  ѝ стана по-леко. Не съвсем леко, разбира се, но малко по-леко ѝ стана. И тъкмо да отиде пак при зелките, видя своята съседка. Тя беше рошава, изглежда, бе почнала да вчесва косата си. Съседката тичаше през двора и викаше на селянката, че е истеричава, че е припадничава и че трябва да я откарат в лудницата.

Селянката стисна юмруците си и тръгна към оградата. И тя почна да вика на съседката си, че е истеричава и припадничава.

— Истеричава си! — викаше ѝ. — И свекърва ти беше истеричава.

— Ами ти, ами ти — люлееше плета онази. — Мъжът ти на кука е станал! Всички сте истеричави, а искате хума!

— Не ти ща хумата. И без твоята хума ще си боядисам преждата.

— Боядисай я, боядисай я, да те видя, чумо проклета!

Пък селянката ѝказа, че е сипаница. И че и свекърва ѝбила сипаница, от едрата сипаница, гдето излизат мехури. Те млъкнаха, втренчили се една в друга, разделени само от оградата.

— Защо ми оскуба гъските, маааа! — изпищя съседката изведнъж.

Селянката я гледаше втрещено. —

Защо ми оскуба гъските! За пуха ли? Ще ти преседне тоя пух, ма, свинската си глава ли ще туряш на него, дето мъжа ти я стриже с ножица?

Селянката видя в двора на съседката голите гъски и почна да се смее. Смееше се с все глас, колкото ѝ държат силите. Отведнъж ѝ стана толкова хубаво, че не знаеше къде да се дене от радост.

— Че аз твоите гъски ли съм оскубала? — викаше тя. — Че това били твоите гъски, ма!

Тя се заливаше от смях, толкова силно се смееше, че я заболя коремът и трябваше да го придържа с ръце. И смеейки се, селянката отиде вкъщи и донесе гъшата перушина. Тя почна да я хвърля през оградата към онази, но вятърът я подхващаше леко и я вдигаше, люлееше я и тя плавно застилаше жените, оградата, двора, къщата. А селянката все хвърляше и хвърляше, докато чувалът се изпразни. Съседката, вече прегракнала, си вдигна полите, хукна към улицата, като нещо се заканваше и викаше, че тепърва има да се разправят и че тепърва онази ще има да види.

Селянката постоя до оградата, докато вятърът настла хубаво пуха наоколо. Тя слушаше как мъжът ѝпее и думка в казанджийницата, съвсем забравил за камениците, как наоколо викат гъските, а дърветата продължават да събличат бельото си и да го трупат на купчини върху земята. Тогава жената се обърна и видя зелките. Сатърът лъщеше между тях със стоманата си. Тя го взе, почна настървено да сече своитезелки и да ги хвърля в кацата, като си мислеше, че ако дойде онази, то тя тутакси ще я съсече със сатъра.

Хубаво, че онази не дойде.

Селянката сече, сече, сече, докато съсече всичките зелки.