Шедьоврите на Достоевски с безплатна доставка

По случай 202 години от рождението на Ф.М. Достоевски поръчайте сега „Престъпление и наказание“ и „Записки от подземието“ с безплатна доставка до края на месеца!

Цена на двете книги: 48 лева

Поръчка

 

 

 

 

Можете да направите своята поръчка и на телефон 0886504608 от 9 до 17 часа от понеделник до петък.
Необходим е за доставка чрез куриер.
Въведете бройка, ако желаете повече от една.
Моля, въведете коректен адрес за доставка! Ако желаете доставка до офис на Speedy - моля, посочете неговия адрес.
Ако изрично не заявите фактура ще получите само касова бележка.
Моля, попълнете данни ако ви е необходима фактура.
Използвайте това поле за уточнения или бележки по поръчката!
Моля, прочетете Общите условия за пазаруване и дайте своето съгласие

Отворена покана за илюстратори VOL. 5

Включете се в петото издание на отворената ни покана за илюстриране на разказ на Йордан Радичков!

Както може би разбрахте, подготвяме електронен сборник с любимите ни разкази на Йордан Радичков и търсим илюстрации за тях. Всеки месец през цялата година един разказ на автора ще търси своя илюстратор.

Най-добрите илюстрации ще бъдат избрани от жури от нашите художници Ива Димитрова и София Попйорданова заедно с един глас от публиката, който събере най-много харесвания.

Избраният художник ще спечели пет книги на Йордан Радичков по избор и участие в предстоящия сборник. Второ място ще спечели три книги по избор, а трето място – една.

Този месец  разказът е „Нощна паша“, който можеш да намериш по-долу.

Условията за участие са да си до 35 годишна възраст. Крайният срок за подаване на илюстрациите е 30 май. Можеш да ни изпратиш до 3 илюстрации. Изпрати ни ги като коментар под поста ни във фейсбук и на адрес info@izdatelstvonike.com

Размерът на илюстрациите трябва да бъде 14 смх21 см (вертикално) или 21 см х 28 см (хоризонтално) и файловете да бъдат с мин.резолюция 300 DPI, тип на файла – jpg / pdf

 

Нощна паша:

 

Всеки ден ходя в гората, през цялата зима ходих въпреки студа, а и през пролетта също тъй ходя, кога сам, кога придружен от натрапчив спомен или пък с някоя бедна мисъл в главата, тъй сива и неугледна, че с дни наред я мъкна, без да успея да примамя с нея друга мисъл, за да се съешат двете, да се оплодят, та дано се роди нещо от тях; понякога ми се струва, че дори охлюв с охлюва тъй бавно не се съешват, нито костенурката с костенурка!

Но какво да се прави, като е бедно наоколо ми откъм мисъл? Като е бедно наоколо ми откъм мисъл, то пък е богато откъм, картини. С всеки изминат ден паркът се оживява с народ и с пилета, бавно, но властно, всичко се раззеленява, нежна трева никне, особено на припеците, дърветата бързо се покриват със зелена шума и при тихо време може да се чуе как мъзгата шепне в подкорието им. В такова тихо време дори; кълвачът се смълчава, заслушан в шепота на мъзгата, и ни веднъж не посегва да удари с клюна си по някой клон. Дървото изцяло е съсредоточено в себе си, сякаш казва на кълвача: „Не смей да чукаш на вратата ми!“, и кълвачът, като горски човек, разбира предупреждението и цялата заетост на дървото, затуй не чука на вратата му. За разлика от кълвача, ако мине човек, то той ще почука въпреки предупреждението. По същия този начин, ако човек види, че на някоя стена пише: „Не пипай!“ или „Пази се от боята!“, то той веднага пипва с пръст, за да се убеди дали написаното е истина, и щом се убеди, че е истина, започва първо да ругае стената, после ругае прясната боя, подир боята наругава надписа и най на края наругава себе си… Но нека продължим с картините.

Езерото с патиците, което през цялата зима бе сухо и.без патици, отново е напълнено с вода и из него плуват патици. На малкия остров в езерото се прокрадва желязна лисица, турена там да плаши патиците. Но патицата нали е същество глупаво, като поплува и се погмурка в езерото, излиза спокойно на острова и застава досами прокрадващата се желязна лисица да почисти и да подреди перата си. В съботни дни виждам брнгадири-съботници да копаят и да почистват ланската шума. Една част от шумата се извозва нанякъде, другата част се струпва на камари зад астрономическата обсерватория. Отдалече тези камари напомнят камилско пладнище, все едно че едногърби и двугърби камили са налягали да преживят покрай зелената трева и покрай дърветата. Като гледам как бригадирите работят с греблата, с копачките и с лопатите, виждам колко е несръчен градският човек и как постепенно се отдалечава на стотици и на хиляди светлинни години от простите сечива за работа… Често в клоните на някое дърво ще открия малко птиче с кафява шийка, нежни тонове изтръгва птичето от себе си, превърнато изцяло в кънтящ инструмент. Недалеч от него, скрито в гората, му отвръща друго птиче, също тъй превърнато в кънтящ инструмент за звуци, наричани птичи трели. Най-много тия птичета се срещат в „Крумова кория“. „Крумова кория“ се намира на юг от астрономическата обсерватория, след като се премине ревящата автострада с нежното име алея Яворов. Малко странно звучи това кория в градския парк, но горските специалисти са нарекли това парче гора именно кория, за която цел са турили и надпис, за да може грамотният човек да прочете.

Ден подир ден пролетта все повече и повече завладява всичко, не отминава ни най-малката земна пукнатина. Под клонатите дъбове може да се види как никнат млади дъбчета с по три-четири листица. Те за първи път никнат. Изскубнете ли такова дъбче, ще откриете как досами корена му продължава да стои на стража корубата на желъд. Тези желъди катериците през цялата есен мъкнеха и заравяха в земята, за да има какво да ядат през тежката зима. Но не можаха те да изядат всичко или не всичко заровено в земята намериха, защото тези плахи животинчета заравят желъдите наслука и ги търсят също тъй наслука под дъбовете. По този начин, освен че се прехранват, катериците вършат и полезна работа, защото засаждат желъди. Наблюдавал съм как кучета и деца се втурват срещу катерицата, щом я видят, че е слязла на земята да заравя желъд. Животинчето тъй бързо скрива желъда в земята и тъй енергично се мята в първото дърво, че деца и кучета ни веднъж не успяха да го догонят. И ни веднъж не видях деца да намерят скрития желъд, колкото и дълго да обикаляха и да ровеха с пръчки земята. Добродушните кучета се отдалечаваха по пътя си, придружавайки своите стопани, злонравите оставаха по-дълго време под дърветата, като облайваха катерицата.

През втората половина на зимата в парка се появиха отнякъде скитащи кучета. Те се прокрадваха през гъстите храсти, гледаха отдалеч хората с един странно гузен вид, сякаш току-що бяха бити, и ако се случеше някое от тези кучета да пресече алея, то притичваше бързо през нея с подвита опашка, очаквайки всеки миг да бъде замерено с камък. Това продължи и през месец март. Денем скитниците се криеха в гората, но привечер, с настъпването на здрача, се появяваха покрай алеите, загледани жадно в хората. Не зная дали се взеха мерки за тяхното преследване и изтребване. Забелязах само, че през месец март в парка се появиха надписи, предупреждаващи собствениците на кучета да разхождат кучетата си само вързани. Това продължи близо месец, всеки стопанин водеше кучето си вързано за ремък или синджирче. Лека-полека предупредителните надписи изчезнаха (мисля, че ги крадяха вечер в тъмното), постепенно почнаха да се изгубват и скитащите бездомни кучета. Сега в целия парк няма нито един надпис и всеки разхожда кучето си тъй, както си иска, без страх, че ще пресече пътя на скитащо куче. Бездомниците са се оттеглили много навътре в здрачната гора, само вечер, когато замъждукат електрическите лампи в парка, може да се види как притичва подобно на привидение кучешка сянка и се слива тя мигновено с тъмнината, после на осветеното място с лай се появяват силуетите на няколко кучета, загледани в тъмното. Докато те стоят и облайват мрака, невидимите им стопани ги викат глезено-заканително: „Трезор!“, „Диана!“, „Цезаре!“, или пък от тъмнината някой ще изсвири призивно и пронизително, избрал това свое изсвирване за кучешка парола. По-нататък ние пак ще срещнем тези кучета в тъмнината, за да ги видим как настървено облайваха коня, без да обръщат внимание на кучешките пароли. Но нека преминем към коня.

За първи път видях неговите следи в зелената трева отвъд астрономическата обсерватория. Тук конят бе пасал нежната трева, копитата му бяха потънали дълбоко в меката и мокра пръст. Той бе дошъл откъм алеята при астрономическата обсерватория, бе опасал наполовина зелената трева, другата половина бе изпотъпкал, подир това се бе спуснал по слабия наклон да пресече бумтящата и димна автострада. Следите от копита можеха да се видят при сухата чешма, зад автострадата, продължаваха по една от алеите към „Крумова кория“, там се смесваха със следи от кецове, от туристически обувки, грайфери на велосипедни гуми н колела от бебешки колички, тук-таме се виждаха отпечатъците от меки кучешки лапи, докато на края всичко така се смесваше, че трудно можеше да се разбере кое е следа от копито, кое кучешка лапа, кое туристическа обувка.

Това, че в парка някой бе пасал своя кон, ме озадачи. Пашата не бе кой знае колко богата, за да може стопанинът на коня да разчита, че животното ще се нахрани с тази нежна и слаба трева. Изключено бе това да е скитащ кон, каквито бяха скитащите бездомни кучета. Конят е бил доведен на това място от човек, бил е вързан за близкото дърво и докато е обикалял наоколо, той е опасал цялата трева. Мястото бе избрано добре, това е едно от припечните места в парка, там тревата първа пониква. Вечерно време тук много рядко минаваха хора, особено сега, когато половината алея бе задръстена с камари суха шума. Много от електрическите лампи са изпотрошени, в тях гнездят врабчета, както се вижда, мястото е съвсем удобно човек да изведе нощем коня си на паша. Може би този човек бе конекрадец, затуй извеждаше коня на паша, ползувайки прикритието на тъмнината.

Не можех точно да си обясня защо, но още щом видях отпечатъци от конски копита в парка, те ме заинтригуваха извънредно силно. През тази пролет темата за коня често кръстосва пътя ми: в театъра се играе английската пиеса „Еквус“ (конят), наскоро прочетох стихотворението на Първан Стефанов „Конят“, отпечатано във вестник „Литературен фронт“, телевизията на два пъти излъчи „Сини коне на червена трева“ и „Историята на един кон“. Елисавета Багряна приветствува хан Аспарух, който влезе на кон в историята. Във връзка с хиляда и триста годишнината от основаването на българската държава все по-често и по-често срещам в печата летящи конници, които кръстосват като совалки из историята, разнасят конски тропот из средновековните калдъръми и след като изтрополят през историята, виждам ги как на групи или поединично тия конници понасят своите послания към бъдещето. Но това е само литература и графика навярно, затуй поетът Димитър Методиев се оплаква, че не може да намери една конска подкова, за да я покаже на сина си. И ето че тъкмо в тази литературна ситуация, когато конят е само в нашето въображение, в спомените ни и в историята, изведнъж аз откривам в парка между астрономическата обсерватория и гората ярки следи от кон. Реални следи, дълбоки следи и съвсем пресни.

Още в самото начало бях казал, че ходя всеки ден в гората. Сега това ми даваше възможност да следя и да наблюдавам целия район отвъд астрономическата обсерватория. Много вярвах, че до ден-два ще разбера кой води тук коня си на паша. За ден-два обаче не стана, ами се мина цяла седмица. Продължавах да ходя всеки ден, и сутрин и вечер, но повече следи от коня не намерих. Едва в края на седмицата една сутрин видях, че конят бе идвал отново. През деня работници от парка подпалиха сухата шума, тя повече димеше, отколкото да гори. Това камилско пладнище припламваше лениво и се забулваше в дим, из него се лутаха работници, ръчкаха с дълги пръти шумата с надеждата, че ще лумне силен огън, но влажната шума тлееше и димеше тъй бавно, сякаш имаше намерение да гори през цялата пролет. Този пушек съвсем прогони хората от района. Кой откъде се зададеше, щом видеше, че пуши, веднага се връщаше назад. Хората, изглежда, четяха вестници и знаеха, че пушекът е канцерогенен, затова бягаха от него, както дяволът бяга от тамяна. Аз обаче не бягах, надявах се, че онзи човек тъкмо сега ще почне да води тук редовно коня си, за да използува прикритието на пушека.

Той обаче изглежда, че беше извънредно предпазлив, водеше тук своето животно само като падне мрак. Когато в края на седмицата видях, че конят бе идвал отново, вечерта тръгнах пак към астрономическата обсерватория. В парка имаше малко хора. Разпръснати двойки влюбени седяха на най-осветените места. Влюбените се боят от тъмнината, макар че като се целуват, си затварят очите и нищо не виждат пред себе си, затова мисля, че едва ли някоя влюбена двойка ме е забелязала. Имаше и неколцина собственици на кучета, те бяха пуснали от каишките своите кучета и можеше да се чуе оттук или оттам как някой тихо подвикваше: „Цезаре, тук!“ Кучетата изтичваха напред, връщаха се към своите стопани, вървяха известно време с тях, после с лек тръс се отдалечаваха, губеха се в тъмното, появяваха се внезапно с тихо скимтене, колкото да се обадят на стопаните си, и пак продължаваха да щъкат из парка, ту чезнейки, ту появявайки се на електрическа светлина. Някои с рев и квичене излетяваха от тъмнината, притискаха се към господаря си, господарят им се навеждаше, говореше им тихо и успокоително, а разтрепераните кучета продължаваха да се притискат и да гледат към тъмнината. Горките градски кучета! В какви ли не стресови ситуации изпадат в града, в градските градини и в парковете! Това е, мисля, причината много от градските кучета да имат гузен вид, да се чете плахост в очите им, да бъдат меланхолични или пък крайно злонрави. Една голяма част от тези кучета изпитват страх от гората.

Още щом наближих астрономическата обсерватория, в носа ме удари острата миризма на пушек. Продължих да вървя, излязох на широката алея, тя цялата бе скрита в дима от подпалените камари суха шума. Из дима се виждаха да припламват жълтите езици на огъня, те ту се покатерваха върху сухите гърбици, ту се спускаха и гаснеха мигновено, за да се появят в следващия миг и да затанцуват върху някоя съседна гърбица. Мокрота и влага се прокрадваше отвсякъде, за всеки случай бях взел със себе си чадър. Беззвездно прихлупено небе притискаше гората. Тръгнах из дима покрай подпалената шума, на някои места димът се разпокъсваше и откриваше осветената автострада. Но само за миг. Димната завеса скриваше бързо и плътно автострадата. Сред този дим и припламващия огън най-напред видях човека. Той стоеше край няколко дървета, гърбом към огъня, загледан в нещо пред себе си или замислен за нещо. Фигурата му беше леко прегърбена, ръцете изглеждаха удължени. Очевидно това бе стар човек. Помислих, че е каруцар. Беден човек, който по принуда води вечер късно коня си да пасе от забранената трева на парка… Господи, какъв конекрадец можеше да бъде той!

Ето това си помислих и порових с чадъра шумата пред себе си, дано пламне. Тя пламна като фугас, тъй че се дръпнах бързо назад и крайно разочарован реших да тръгна по обратния път към дома.

И тогава видях коня… И изтръпнах!

Това бе крилат кон.

Той едва-едва пощипваше нежната трева, крилата му бяха отпуснати върху тревата, стояха те като безжизнени. И ако конят направеше няколко крачки, крилата се тътреха по тревата от двете му страни, сухите им пера шумяха. Малко и неохотно пасеше. Забелязах, че по тялото му има стари рани, на места кожата бе охлузена и животното напомняше стар кираджийски кон. Димът от подпалената шума ту го криеше от погледа ми, ту го разкриваше наполовина, та при малко по-голямо напрежение на въображението ми се чинеше, че този крилат кон, макар и бавно и мъчително, започва да плува едва ли не посред дима и всеки миг очаквах да разпери старите си охлузени крила и да се понесе между дърветата и над гората.

Трудно мога да обясня на читателя какво преживях при тази гледка. За първи път в живота си виждах пегас. Сърцето ми се разтуптя силно, чувах как кръвта започва да шуми в жилите ми, съсредоточих се и аз като онуй дърво, което стоеше, заслушано в шума на мъзгата си и викаше на кълвача: „Не смей да чукаш на вратата ми!“ Идеше ми и аз да извикам на сърцето си: „Не смей да чукаш така силно, може да подплашим пегаса!“, но не извиках, зная, че сърцето никога не слуша човека, ами се измъкнах назад, за да се прикрия под ниски храсти. Димът изчезваше, тогава се разкриваше пред очите ми гола картина – умореният човек и умореният кон. Безкрайна тъга ме обгърна отвсякъде, подобно на тежкия и студен дим, нещо ме стисна за гърлото. Човекът, когото бях сметнал за каруцар, продължавате да стои гърбом към огъня, извади цигара и когато я палеше, криеше в шепите си пламъка на кибритената клечка. Ръцете му бяха големи, да не кажа огромни, като ръце на каменар от каменоломна или на ковач. Това бе някой изпаднал поет, който се възползуваше от прикритието на тъмнината, за да извежда на паша своя пегас… Той тръгна към животното, прокашля се с дълбоката глуха кашлица на стар тютюнджия, хвана въжето, което се поклащаше на шията на коня, и без да промълви ни една дума, дръпна въжето. Конят трепна, разтърси тежките си охлузени и изпотрошени крила, те се раздвижиха като при земетресение, но тръпката по тях премина бързо и те останаха отпуснати върху тревата. Човек и кон тръгнаха да се отдалечават и тогава от другата страна на димната алея чух внезапния и неистов лай на кучетата, пуснати на свобода от своите стопани. Те бяха открили крилатия кон и с все сили го облайваха въпреки подвикванията. Между кучешкия лай се чуваше по някой човешки глас: „Трезор, тук!“, „Диана!“, „Цезаре!“, пукот на горяща шума се носеше, суха кашлица достигаше до слуха ми – кашляше пушачът с коня, – сухо и остро шумяха изпотрошените крила на стария кон, който вървеше с наведена глава по петите на своя прегърбен стопанин и накуцваше леко.

Тъмнина и дим ги погълнаха. По едно време чух конски тропот, човекът и конят вероятно бяха стъпили на паважа. Това бяха само няколко такта от конски копита, като стих ми прозвучаха те, тайнствен и неразбираем. С някаква много тайна надеждица попоглеждах прихлупеното небе, дали там, над димната и тъмна гора, няма изведнъж да се появи хвърковатият кон и да превърне небето в приказка. Надеждицата припламна и изгасна, както сухите шумки припламваха и гаснеха в краката ми. От друга страна на дима кучетата продължаваха да облайват тъмнината. Изведнъж ми стана много мъчно, тежко и тъжно. Сякаш целият дим наоколо нахлу и се напласти в душата ми.

Мъчно ми беше за коня.

Отворена покана за илюстратори! VOL 3

 

 

Включете се в третото издание на отворената ни покана за илюстриране на следващ разказ на Йордан Радичков!

Както може би разбрахте, подготвяме електронен сборник с любимите ни разкази на Йордан Радичков и търсим илюстрации за тях. Всеки месец през цялата година един разказ на автора ще търси своя илюстратор.

Най-добрите илюстрации ще бъдат избрани от жури от нашите художници Ива Димитрова и София Попйорданова заедно с един глас от публиката, който събере най-много харесвания.

Избраният художник ще спечели пет книги на Йордан Радичков по избор и участие в предстоящия сборник. Второ място ще спечели три книги по избор, а трето място – една.

Този месец  разказът е „Хляб“, който можеш да намериш по-долу.

Условията за участие са да си до 35 годишна възраст. Крайният срок за подаване на илюстрациите е 5 април. Можеш да ни изпратиш до 3 илюстрации. Изпрати ни ги като коментар под поста ни във фейсбук и на адрес info@izdatelstvonike.com

Размерът на илюстрациите трябва да бъде 14 смх21 см (вертикално) или 21 см х 28 см (хоризонтално) и файловете да бъдат с мин.резолюция 300 DPI, тип на файла – jpg / pdf

 

Хляб:

 

От нашата работа нищо на мегдан не излиза, фурнаджийска работа! Станеш в петляно време, замесиш тестото, после идеш да напалиш фурната и докато се обърнеш, гледаш, тестото вече втасало, набъбва в коритото, като че иска да излезе от него. „Хайде, жена, казвам на жената, да намесваме тестото, щото фурната ще изстине!“ И вземаме ние да намесваме тестото и да го правим на кръгли хлебове, докато стигнем половината. Тогава аз почвам да метам с лопатата хлебовете в пещта, а жената донамесва останалото. Отвсекъде иде жежчава, очите парят от пот и от топлина, но работата ни е такава, че преди да туря капака на фурната, не мога крак да подвия. Тестото е жива работа, като жив човек диша около мене, то не търпи помайване.

Чак като туря капака, мога да седна и да изпуша една цигара тютюн, а жената седа и почва да лепи изрезките от купоните. Времето е купонно, хлебът е кът, всека сутрин жената требе да тича в комисарството, за да отчита брашното с купоните. Комисарството ти дава толкова и толкова брашно и срещу него иска толкова и толкова купони. Ако не ти е верен отчетът, край на брашното, загасвай фурната и спускай дървените кепенци!

А пък студена фурна е бетер мъртъв човек!

Та седя аз и пуша тютюна, гледам как жената лепи купоните и позаслушвам с едно ухо не иде ли вече Милойко. И преди още да допуша тютюна, Милойко се задава с трите катъра. „Добрутро, бай Ангеле“, „Добрутро, казвам, много си подранил сабаале!“ „Че подранил съм, бай Ангеле, къде е чак горе Балканът, докато ида, докато насека три товара дърва и се върна, то ще се стъмни. Па и лесничейството не дава сега да сечем на старото сечище, ами се катериме като кози по соватите чак под Тодорини кукли и там събираме сухоежбина. То ти не отърва да ходиш догоре с катърите, изпопадаха им подковите, добичетата съвсем обосеха!“

Добичетата стоят пред фурната с три празни самара, гледат към нас през вдигнатите кепенци и поклащат глави. „Ще ми дадеш един хлеб, ама да е баят, бай Ангеле, щото баятият хлеб е по-спорен.“ „А торбата ще взимаш ли?“ — питам го и соча торбата под тезгяха. „Ще я взема, уговорка имам да я кача днес, хора там ще ме чакат!“ — Той се навежда, та взема торбата с брашно. Торбата я имам от един пощенец, държавна работа е, от тия торби, дето турят пощата в тех. Тя и щемпел си има за пощите и телеграфите на Царство България, непромокаема работа е, в реката да я натопиш, брашното в нея пак сухо ще си остане. Обяснявам това на Милойко, докато той привързва торбата към самара. Върху торбата хвърля зебло, отчупва парче хлеб и дава на добичето. „Хайде, вземи залък хлеб, говори Милойко на катъра, щото имаш товар по нанагорното!“ Другите два катъра извърнаха глави, гледат как натовареният катър дъвче, после се обръщат на другата страна и гледат Милойко. Той улавя юлара на натоварения катър и тръгва по улицата, другите също тръгват, щото са навързани един за друг.

Изчезва Милойко в тъмното, чак сега се осмелявам да въздъхна дълбоко, жената ме поглежда, въздиша и тя, прекръства се и пак почва да лепи купоните. Ни аз казвам нещо, ни тя казва. Винаги, когато Милойко мине в петляно време да вземе торбата с брашното, все си мисля какво би направил, ако го срещне полиция, но не съм го попитал никога. И жената не го е попитала, през целия, ден мълчи и чак вечер, кога чуе да се задават Милойковите катъри, въздъхне шумно. „Добър ви вечер!“ — казва Милойко и пошляпва с пръчка катърите. Сутрин само на мене вика добрутро, а вечер двама ни поздравява! Добър ви вечер! По гласа си личи, не му е леко… И на нас ни олеква!

Жената лепи купоните, копитата на катърите заглъхват по улицата, тогава аз вдигам капака на пещта и почвам да вадя готовите хлебове. Далече е още до съмване, но народът в градеца рано почва да щъка по улиците, кой тръгва за дърва към Балкана, кой в кариерите на Беговица, кой към гарата, а циганите на тумби, на тумби, нарамили дълги прътове, отиват да брулят кестени по Балкана. Един по един хората се отбиват във фурната — „добрутро, бай Ангеле“, „добрутро“ — отвръщам, режа купоните с ножицата и продавам хлебовете, а жената се качва горе в стаята да замесва ново тесто.

Циганите, кога се отбият, се свиват зиморничаво и всека втора дума, изречена от тех, е за комисарството. Те, ако не брулят кестени, на тумби, на тумби клечат пред комисарството, а ако не ги видиш пред комисарството, значи, че са потънали в горите да брулят кестени. На комисарството му е омръзнало от циганите, ама кога изчезнат за по-дълго време, чиновниците се вкисват, щото нема кого да вземат на подбив… Циганите се свиват зиморничаво във фурната, постоплят се малко, вземат да се побутват, за да излизат, задигат един хлеб на излизане и всеки вика на другия: „Аде, че глей кое време стана!“ Нарамват дългите прътове за брулене и ги чувам как говорят високо по пътя: „Тѐ това е човек да има фурна като бай Ангел, па да пече хлеб и да яде, да пече и да яде, та да му дойде до гуша! Малей, какъв студ! Ако горе у Балкана не е паднала слана, на̀!“

Първата фурна продавам преди още слънцето да се е показало. И преди още слънцето да се е показало, отбирам сухи буковини, паля втората фурна и се качвам горе в стаята да почнем пак с жената да намесваме тестото. Всеки ден вадя по две фурни хлеб, в събота три фурни вадя. В неделя не работиме.

Тъй върви ден из ден, година из година, тестото ни изпи двамата с жената, нажежената пещ ни изсуши. Деца дето се пръкнаха, изучиха и се разпилеха, пак останахме сами с жената. Всеки ден по две фурни хлеб месиме, в събота три фурни. Край нема нашата, народ гладен, пусто да опустее това, дето господ го е измислил — три пъти на ден човек да яде. Три пъти на ден и всеки път на софрата да има и хлеб. По петляно време започваме работа във фурната и всичко, що изкараме, народецът го изяжда. Като се обърне човек, вижда, че нищо не е оставил зад себе си. Понякога познати се отбият на приказки, шегуват се: „Бре, ти все месиш хлеб и все нема хлеб!“ „Ей, казвам им, ще вземем един ден с жената да омесиме хлеб, голем като връх Тодорини кукли, па ще го изпечеме, па що го оставиме насред града, та кой какво мине, да реже и от селата като идват в пазарен ден, също да режат и да откарват с каруците и пак да нема свършване! Ето такъв хлеб един ден ние с жената ще омесиме, та като го видите, да ви паднат капите!“

Имаме един каменоделец. Леко Алексов, той не верва. „Че вие, вика, ако омесите такъв хлеб, аз пък давам тук дума, кога умреш, да ти направя паметник, висок като връх Тодорини кукли! Че ти такъв хлеб да опечеш, ще ти требе фурна, голема колкото една къща! Къде ти, колкото една къща, като военния сеновал требе да е голема!“ „Те нали сме живи, казвам на Леко Алексов, ще видите!“

Аз на времето съм учил занаят при един хлебар, македонец. Некога си той държал фурна в Пирот и се хванал на бас, че може да изпече кифла, дълга двайсет и пет метра. Никой не вервал, щото никой не бил виждал такава кифла. Македонецът се запретнал, усукал тестото тънко като връв, премерили с метър и то излезло даже малко повече от двайсет и пет метра. Тогава той взел и навил тестото на колело, метнал го вътре в пещта да се пече, а кога се опекло и вдигнал капака да го изважда, кифлата се била надула толкова много, че напълнила целата пещ. Майсторът разправяше, че требало да строши устата на пещта, за да може да извади кифлата, щото пещта е голема, а пък устата й малка. Така моят майстор спечелил баса и си спомняше, че Пирот ял тая кифла цела седмица.

„Аз съм бил в Пирот, казва Леко Алексов, ама не съм чувал за тая работа.“ „То е било отдавна, казвам му, тя не е скорошна работа.“ Обаче го виждам, че не верва.

На Леко Алексов очите му са все неверващи, все е малко примижал. Това сигурно е от камъка. По цел ден деля каменни кръстове и корита за чешми, все го е страх камъкът да не се пукне под длетото му или да отхвръкне камък в очите, затуй и погледът му е такъв — гледа те, ама не ти верва. На него и характерът му е такъв — и недоверчив, и остър. Ние, хлебарите, сме по-меки хора, с меко тесто работиме, сърцата ни са некак по-меки. На младини бех буен човек, ама щом влезох в тестото, друга мая получих, почнах да втасвам заедно с него и постепенно омекнах. И се бунтувах много едно време, и в бой съм влизал, а сега се вра омекнал във фурната, меся хлебове за народеца — всеки ден по две фурни, в събота три фурни — и гледам, че народецът пак не си е доял.

Като вадя втората фурна и нареждам хлебовете върху тезгяха, един хлеб се преобърна по гръб. „Ай да му се не види, викам си, ръцете ли взеха да ми отслабват, та не мога да измъкна лопатата изпод хлеба, без да го преобръщам!…“ И тръгвам да избиколя и да оправя хлеба, щото ние, хлебарите, сме малко суеверни. Па и само ние ли сме суеверни! Народецът, и той гледа на хлеба като на нещо свето, хлеб не се оставя никога на софрата по гръб, високи гости с хлеб и сол ще бъдат посрещнати, човек не може да стъпи с крак върху хлеба, а по християнските празници верващите се причестяват с хлеб и вино.

И избикалям тезгяха, но преди още да съм стигнал до хлеба, на вратата се показа Леко Алексов. „Добрутро, опече ли хлеба?“ „Добрутро, опекох го. Какво тъй рано, сън ли те не хваща; гледам, че нещо раншко почна да ставаш?“ Леко Алексов ме гледа недоверчиво и остро, като че некоя люспа може да отхвръкне от мене и да се забие в окото му или пък да не би да взема да се разполовя на две, както понекога камъкът се разполовява под удара на чука. „Години, Ангелеее, години! Едно време като заклан спех, а сега дремна, не дремна и ставам, ходя между камъните, яд почва да ме хваща на тех. Ние ще идеме, ще изгнием в тая пуста земя, а камъкът ни гние, ни ръжда хваща. Дай ми е оня хлеб, по-изпеченият дето е!“

Подавам му хлеба, Леко Алексов отчупи, подъвка, подъвка, поогледа фурната и изведнъж се обърна да си върви. „А довиждане!“ Аз оправих преобърнатия по гръб хлеб и пак почнах с лопатата да изваждам останалите от фурната. Докато извадя целата фурна, три или четири хлеба се преобърнаха. „Остарел съм вече! — мисля си. — Моят майстор, македонеца, кога остаре, неговите хлебове също се преобръщаха. Не ще имам май време с жената един ден да опечем хлеб, голем като връх Тодорини кукли, та целия градец да нахраниме с него, и народецът от селата да нахраниме, кога дойде с каруците на пазар.“ Премислям си това, хора идват, режа купони, подавам хлеб и с едно ухо чувам как жена ми стърже горе коритото с огрибката, как го помита и чисти.

До разсъмване продавам целия хлеб, тезгяхът пред мен лежи гол като дюшеме. През вдигнатите кепенци виждам навън купчина загаснали въглища и два-три кубика буковини. Ученици минават по улицата, повече момчетии, турят си крак един на друг, надхитрят се. „Виж ти, мисля си, човек от дете се учи да туря крак на другия, да спъне човека, дето върви пред него!“ Жената излиза с купоните, тръгва към комисарството. Аз разпасвам престилката, пускам кепенците и притварям вратата. Ще слеза по тесната улица да погледна тук и там еснафът какво прави.

В една дупка семкаджията продава тиквени семки. С човека се познаваме от дълги години, той носи тавите със семе, аз да му го пека. „Как е, как е?“ — питам го. „Ами нали виждаш, Ангеле, цел живот с една тиквена семка се боря! Може ли да надделееш с тиквена семка!…“ Гледам го, лицето му също заприличало на тиквена семка. По-нататък шивачът си боде очите, тропосва нещо. При него свръщам да поседя, една цигара тютюн изпушвам. Навсекъде конци, изрезки, не може да влезеш и да не излезеш с конец, залепнал я по крачолите, я по ръкавите. „Мияле, викам му, ще требе да ми ушиеш едни гащи, тия съвсем се дотъркаха.“ „Дадено, ще ушием, нали за това сме шивачи, да шием, да пооблечеме народа с едно-друго.“ „Обличате го, казвам на Миял, ама гледам, че народецът все гол ходи.“ „И аз на това се чудя, клати глава Миял, уж все ново шия, а народът все по̀ оголява!“

Истина е, че ние, занаятчиите, се бориме, колкото можеме, ама с две ръце човек може ли да надделее! С две ръце требе да изхраниш градеца с хлеб. Шивачът с две ръце, с една игла и с един напръстник требе да го облича. Леко Алексов с чук и длето се мъчи да не останат безкръстни гробове в гробищата. Налбантинът, дето е на нашата улица, го гледам, че от зори започва да подковава добитъка. Народ се трупа на опашка, добитъкът не може да върви бос и да кара кирия. По нас пътища лоши, каменисти, добитикът си изпосъсипва копитата. Аз не обичам много да ходя при налбантина, не мога да гледам как повалят говедата, за да ги подковават. От нашите занаятчии най-много се отбивам при Флоро.

Флоро прави грънчарски работи, върти една шарена стока, щом тръгне по селата с нея, като топъл хлеб я граби народът. „Несправедливо е, Флоре, казвам му, твоята стока ходи из народа, ни от дъжд се бои, ни от студ или жега. И моята стока минава през пещ, ама е стока ден за ден.“ „Господ я убил и моята стока, смее се Флоро, ама те, въртя тука колелото, меся глиненото тесто, шарам, та да е по-шарено, белки с тая шарения изхраня къщата си! Нанагорно е, ама да знаеш, че човек лесно се не предава!“

Той не губи кураж, посвирква си с уста, върти колелото и като гледам под навеса му, доста стока е посъбрал. „Че ти и каручката си издокарал“ — казвам му. „Ами че понашарих я“ — върти глава Флоро.

Той издокарал чети по нея, байраци и лъвове, турци и башибозук с пембени гащи, пищови, саби и всекакви страхотии. И все си подсвирква, кога с глас, кога без глас, все щъка насам-натам — у него ни ръце, ни крака могат да стоят мирно, тоя му навик е от грънчарското колело. „Знаеш ли, Флоре, оплаквам се на грънчаря, ръцете ми вече почнаха да треперят, тая заран, като вадех втората фурна, неколко хлебове се преобърнаха по гръб на тезгяха. Скоро ще требе май да й спускам кепенците на моята фурна“. „Не бой се, Ангеле, разправя ми Флоро, ние с тебе скоро нема да пускаме кепенците. Ще месиме тесто и глина, докато некоя заран ни намерят потънали до шиите в тесто и глина.“ „А-а-а, не се съгласявам с него, нема да бъда аз като моя майстор, македонеца. Една сутрин ние го намерихме паднал на стълбите, както свалял дъската с тестото. Той си останал на стълбите, а тестото кипнало и потекло като преспа през вратата. Аз, щом видя, че крака и ръце не държат повече, ще пускам кепенците. От стари хлебари зная, че щом хлебът ти почне да се преобръща по гръб, то и на тебе ти наближава времето!“ „Суеверия, Ангеле, суеверия!“ — казва ми Флоро.

Бъбрем с Флоро, пуша некоя и друга цигара, после си продължавам по пътя. При Леко Алексов се не отбивам, много отломки фърчат от неговите камъни, не знаеш дали нема некоя да ти влезе в окото. При него требе да стоиш по-далечко и да викаш, като приказваш. Затуй при него не се отбивам, само през оградата попогледна какво прави.

Така ошетвам уличката, после се връщам назад, гледам — фурната стои със спуснати кепенци, коминът отгоре не дими. Цела нощ фурната е будувала, нека спи през деня! И аз ще полегна, защото нощният сън не стига. Ние, хлебарите, винаги си отвземаме през деня. Над фурната имаме малка стаица, там спиме с жената. Големата стая ни е работно помещение, там правим маята, там е брашното, там замесваме хлеба в коритото. Хубаво корито имам, седем метра е дълго, дълбоко до пояс, чамово. Полегвам да дремна, мисля си: „Милойко вече е стигнал с катърите, където требе. Дано нищо не му се случи по пътя.“ В първите месеци, кога почнах да заделям по малко брашно, много бех неспокоен, но с време посвикнах. През една фурна минава много брашно, не е трудно човек да позаделя по нещо. Понекога мине полиция, подпита дали не се навъртат хора пазарен ден да искат да купят брашно на черно, дали нещо подозрително не съм забелязал, дали от тия, дето работят по Балкана, некой не носи повече хлеб. „Къде ти! — казвам. То беднотия! Човек тури един хлеб под мишница и докато стигне до кариерите на Беговица, изяде всичко!“ „Ако забележиш нещо, ми казва полицаят, ще дойдеш да обадиш веднага!“ „Ще обадя, казвам, ама не вервам да забележа…“

Дремвам малко в стаицата, кога се събуждам, виждам, че вече се мръкнало, жената подправя маята. „Милойко обади ли се?“ — питам я. „Не се е обаждал“ — казва жената и почва да чисти тестените си ръце.

Станах, пресех брашното, разстлах го по дъното на коритото и слезох долу пред фурната да чакам Милойко. Имам дървена пейка долу, седя на нея, пуша в тъмното и гледам как народецът се прибира. Много дървари минаха с катърите, каменарите от кариерите на Беговица, и те минаха, изнизаха се и циганите кестенари, като одумваха комисарството, а аз все чакам трите катъра в тъмното и гласа на Милойко: „Добър ви вечер!“ Жената, и тя слезе, загърната в плетен шал, поседя до мене на пейката — седи и мълчи. Ние сме като два хлеба, един до друг, от едно и също тесто направени, малко говорим помежду си. Градският часовник удари десет пъти — кани ни да се прибираме. Изправяме се двамата с жената от пейката и се качваме горе в стаицата, без да говориме и без да се гледаме в очите. Само веднъж се попогледнахме, но никой не смее да каже нищо.

И в леглото мълчиме и се ослушваме нема ли да се зададе Милойко с катърите. Вместо Милойко чуваме само ударите на градския часовник и всеки от нас брои наум. „Дванадесет!“ — казва жена ми. Подир час часовникът пак се обади. „Един!“ — казвам на жена ми и чувам, че на вратата се почука три пъти.

Беше Милойко. Шепнешком каза: „Добър ви вечер!“ — и въведе непознат човек, човекът имаше стара рана, требеше да се превърже. „Ще преспи, бай Ангеле, казва ми Милойко, следващата нощ ще го взема и ще го преведа на друго место.“ Превързахме човека, той се опитва да се усмихне, а очите му залепват от умора. Легна, както е с дрехите, само пищова свали от себе си, та го тури под възглавницата. Жената притвори вратата на стаицата, Милойко си отиде тихо и ние се запретнахме да замесваме тестото, щото маята бе шупнала и кипеше.

Аз меся от единия край, жената меси от другия край на коритото и никой никого не поглежда. Като замесихме тестото, слезох долу да напаля фурната. Кога паля първата фурна, не вдигам кепенците, още е много рано — това правя чак като извадя хлеба. Първите дърва изгореха, турих нови дърва в пещта и като пламнаха хубаво, се качих горе да видя дали тестото вече е втасало.

Тестото набъбнало, изпълнило целото корито и се повдига още нагоре. „Време е, казвам на жената, да почнем да намесваме хлебовете.“ И хващам да откъсна от тестото за първия хлеб, но така си останах замръзнал до коритото, щото в тоя миг долу взеха да тропат силно на кепенците. „Отвори! — викат мъжки гласове. — Полиция!“ Вратата зад мен скръцна, на вратата се показа човекът, доведен ни от Милойко. И следа немаше от съненост по лицето му, очите гледаха живо. Той държеше пищова със здравата си ръка, прекрачи прага и застана между двама ни с жената. Казвам му, че през прозорците нема как да се скочи, имам железни пармаци на тех, но ще го преведа през задната врата. Докато аз отварям на полицията, той ще драсне през градината.

Така и направихме. „Сега, сега!“ — викам силно на полицията и водя човека, та му показвам вратата. Той открехна леко вратата към градината, а аз тръгнах към другата врата и като хванах дръжката й, чух, че зад мене се гръмна. Сащисах се, в първия миг не разбрах какво стана, отворих, ония ме блъснаха, неколцина изтропаха с ботушите си към другата врата, викаха: „Стой! Стой!“ — и некой от тех изрева: „Стрезов убиха!“ Некой ме удари изотзаде, та паднах иичком пред пещта, после ме хванаха за косата и ме теглиха по стълбите нагоре, ритаха ме, удряха ме с приклади, питаха ме нещо, но смътно си спомням тия работи, вързаха ми ръцете и краката с върви, овързаха и жената — тя също бе повалена до коритото. „Като хлебарки, да ги опечем живи като хлебарки!“ — чувах, че говореха, ама гласовете като че идеха от много далече.

Помня, че подир това заковаха вратата отвън, некъде задрънчаха тенекии, замириса на газ.

Тогава лека-полека почнах да идвам пак на себе си. Чух, че под мене напалената пещ почна да свисти все по-силно и по-силно, всеки миг можеше да експлодира. Сетих се, че ония са плиснали газ в пещта и са подпалили целата фурна. Чувах как по стените пламъците се катерят с фучене и много бързо се качиха горе на покрива. Огънят се меташе, като че бе побеснела котка, трошеше керемидите на покрива, свлече се после надолу, хвана се за железните пармаци на прозореца и не се отмести оттам. Некъде през пращенето дочух, че часовникът удари три пъти. Беше време да почнем да намесваме с жената хлебовете и да ги сваляме долу, за да заредя първата фурна. Погледнахме се мълчаливо с жената, после погледнахме тестото в големото корито. То набъбваше и едрееше пред очите ни, повдигаше се от коритото нагоре, прилично на голема преспа. Огънят намери пролуки, плъпна по дюшемето, опипа дрехите ни с жената като разбойник и в първия миг малко ме достраша и усетих болка, но болката стихна, видох, че очите на жената престанаха да сълзят и изсъхна ха. И мойте очи спреха да сълзят, станах лек като сажда. Жената, и тя олекна като сажда. Пламъците се виеха, свистеха, обгръщаха от всички страни преспата на тестото, но не можеха да я стопят. От големата тяга ние с жената се повдигнахме като същински сажди, завъртехме се около големия хлеб. „Виждаш ли, викам на жената, какъв голем хлеб ще опечеме сега, като Тодорини кукли голем, целото градче ще нахраниме с него и пак ще остане.“ Жената мълчи, щото е мълчалива по природа, само кима с глава. През пламъците навън гледам как се трупа народ, стиска купоните на комисарството и чака хлебът да се опече, за да си вземе и да тръгне — кой по Балкана, кой по кирия, кой пък към кариерите на Беговица.

Пръв, разбира се, е Милойко с трите катъра. „Добрутро, бай Ангеле!“ — ми вика Милойко и си сваля каскета. Друга заран не си сваля каскета, а сега го сваля и стои гологлав пред мене. „Много си подранил сабаале!“ — му викам. „Ами че подраних, бай Ангеле, лесничейството не дава да сечем дърва в старото сечище, требе да се катериме чак горе по соватите. И то, докато иде човек и докато се върне, се мръкне.“ По-натам гледам циганите, на тумби, на тумби, подпрели се на дългите прътове, стоят и се топлят на огъня. Шивачът, целият в конци и с един метър, стои, ама нема как да мине през огъня, за да дойде и да ми вземе мерка; бехме говорили да ми шие нови гащи, щото старите съвсем се дотъркаха. И Леко Алексов виждам, той стои по-назад, примижал и недоверчив, страх го е сигурно да не фръкне некоя искра от огъня и да го ослепи. Огънят догаря, а народът все иде и иде, защото денят на градчето започва през моята хлебарница и всеки човек първо оттука минава, за да отнесе един хлеб под мишница. Покривът не издържа, подхлъзна се на една страна и падна с тресък пред фурната. Народът се поотмести, но не се пръсна. Казвам на жената: „Всичко разбирам, само едно не разбирам, кой ни предаде!“ Жената не казва нищо, само повдига рамене.

Като падна покривът, останахме под открито небе, звезди имаше горе, виждаше се дори тъмният масив на Балкана. Ветър ни поде с жената, също като сажди, завърте ни и ние паднахме леко върху пейката пред фурната. Помня, че тогава казах на Милойко: „Кажи, Милойко, на нашите хора в Балкана, че брашно повече не мога да пращам, щото от всичкото брашно омесихме хлеб с жената и го опекохме тоя хлеб, та ще има целият градец да яде от него, и за нашите хора ще има в Балкана, а така също и за народеца от селата, когато идва в пазарен ден с каруците. Всеки хлеб е свет, Милойко, ама тоя хлеб, дето сега опекохме, е най-свет!“ Милойко стои гологлав и кима с глава, трите катъра — и те гологлави — гледат към нас и кимат с глави.

В далечината, градският часовник започва да бие. „Колко пъти удари часовникът?“ — питам жената. „Ми знам ли, казва ми тя, нещо се бех замислила и забравих да броя.“ „Че и аз нещо се бех замислил, казвам й, и аз не преброих колко пъти удари!“

Оттогава с жената престанахме да броим колко пъти бие часовникът.

Коледни намаления!

Между 1 и 15 декември можете да поръчате всички наши издания с намаление -30%!

Ето някои наши предложения за любимите ни световни и български автори!

За любителите на класическата литература открийте новите луксозни издания на „Престъпление и наказание“ на Ф.М. Достоевски, „Процесът“ на Франц Кафка и „Записки на младия лекар“ на Михаил Булгаков.

Специално внимание обръщаме и на някои от любимите ни книги на Йордан Радичков. Сред тях се открояват най-личния роман на автора „Прашка“, „Спомени за коне“ – книгата, която събира като че ли всички герои на писателя на едно място и най-важният сборник за Радичков „Свирепо настроение“.

И за най-големите почитатели на Йордан Радичков предлагаме пълният комплект събрани съчинения на автора в 11 тома, които съдържат всички разкази, новели, детски книги, романи, пътеписи, пиеси, сценарии и интервюта на специална цена от 190 лева!

Честваме 91 години от рождението на Йордан Радичков с първо издание на национална литературна награда, нова книга и изложба

 

На 24 октомври ще се навършат 91 години от рождението на писателя Йордан Радичков. На връх рождения му ден ще бъдат връчени първите награди за сборници с къси разкази в дебютното издание на новия национален литеаратурен конкурс с името на автора.

Събитията по повод празника ще започнат на 23 октомври в гр. Берковица с откриване на изложбата с документални фотографии от пътуването на Йордан Радичков в Сибир, което довежда до написването на най-известния му пътепис „Неосветените дворове“.

Същата вечер ще бъде представен и най-известният сборник с новели на автора „Спомени за коне“, който събира в себе си истории за автора Емилиян Станев, за духове и нашествието на великия китайски народ по целия свят, и един от най-запомнящите се текстове на автора – „Спомени за коне“, дал име на сборника.

В него Радичков успява да побере всички герои, които населяват цялото му творчество и да обърне поглед към своето детство. Авторът за първи път задълбочено разказва за истинския случай, при който като дете онемява.

На следващия ден, 24 октомври, рождения ден на Йордан Радичков, за първи път ще бъдат връчени наградите от новата национална литературна награда „Йордан Радичков“.

Ще бъдат отличени най-добри сборници с разкази, появили се през последните две години. Лауреатът, освен парична премия, ще получи и отличителния знак на конкурса – бронзова статуетка, изработена безвъзмездно от скулптора Емил Попов, който претворява една от най-известните рисунки на Радичков от сборника „Хора и свраки“.

Журито – с председател Георги Господинов и участници проф. Инна Пелева, Горан Атанасов и Силва Хачерян, ще определи най-добрите книги. В него тази година беше и проф. Вера Ганчева, която силно се вълнуваше и до последно беше въвлечена в работата по конкурса, но ни напусна през юни месец.

Над 50 заглавия от български автори участват в новия национален литературен конкурс. Журито селектира 10 сборника, които номинира за голямата награда. Имената на победителите ще станат ясни на 24 октомври по време на официална церемония по награждаването в Берковица.

В „Спомени за коне“ Йордан Радичков дава един от най-изчерпателните портрети на родното си село и всички негови жители като новелата се нарежда сред най-важните текстове в творчеството на автора:

“473 жители заедно с нас, двамата, имаше селцето, както казах по-горе, отделно добитъка, двете воденици, един луд, два неподвижни казана за варене на ракия и един подвижен, теглен от конски впряг, предназначен главно за контрабандно варене на ракия и за бързо придвижване, кажи го, почти изпод носа на акцизните се измъкваше, седем или осем овчарски пояти, заградили околовръст селцето, врачка, учител, кметски наместник, полски пъдар, недовършена църква, трима ковачи цигани, духова музика с петима музиканти, две бакалници с две кръчми, всестранна кооперация с трудолюбивото име „Пчела“, машинистер на локомобил, не знам колко на брой ловци, един грамофон марка „Зенит“, плетачна машина, една-единствена машина за мелене на месо, една-единствена бръснарска машинка за подстригване, собственост на училището, най-малко сто зидари, във всяка къща по един зидар, карта на България и друга карта на двете полукълба, сложна училищна машина с топче и с халка, като се нагрее топчето, не може да мине през халката, а ако е студено, минава, за да докаже нагледно на учениците, че при топлина металът се разширява (това ще науча по-късно), и друга една халка, с нея яйчарят мери яйцата дали са маломерни, или ще бъдат закупени на по-висока цена, автобус, минаващ веднъж седмично, без да спира, с марката „Жар-птица“, потънал в прах чак до веждите, бормашина, веялка, няколко часовници-будилници, щъркелови гнезда, телефон, оброци против градушка, суша, наводнения и бедствия от всякакво природно и божие естество, запустели и изоставени, превърнати в змиярници, още един естествен змиярник под селцето, до самата река, зиме там иманяри копаеха и търсеха змийския водач, който бил дебел като кюнец на печка и имал бисер на челото си, духове, вампири и водни таласъми в неограничени количества, едва ли някой би могъл да изчисли по колко се падат на глава от населението, плюс едно припадничаво момиче, плюс болестите по хората и по добитъка, плюс невежеството, плюс нас двамата с глухонямото момиче и горе-долу читателят ще може да добие бледа представа като какво е представлявало селцето в оня летен ден — уморен и стихнал в жегата свят, сам по себе си една затворена вселена, която не се придвижва напред, наникъде не се придвижва, но се върти вътре в себе си и благодарение на своето въртеливо движение продължава да се крепи върху небосвода, за това и днес, обръщайки се към нея и гледайки я как се издига в космическите висини, се изпълвам с възхищение.“

 

Номинирани автори и сборници за НЛН „Йордан Радичков“ 2020 г.:

Антония Апостолова, „Потъване в мъртво море“, изд. „Жанет 45“

Велина Минкова, Бразилски храст“, изд. „Колибри“

Деян Енев, „Лала Боса“, изд. „Рива“

Зорница Гъркова, „Те никога не казват“, изд. „Фама“

Иван Сухиванов, „Хендрикс и още свобода‘, изд. „Либра Скорп“

Йорданка Белева, „Кедер“, изд. „Жанет 45“

Константин Петров, „Ловци на пеперуди“, изд. „Жанет 45“

Палми Ранчев, „Тази вечер нищо не е случайно“, изд. „Жанет 45“

Пламен Антов, „Голямо червено слънце, самотни електрически светлини“, изд. „Ерго“

Соня Тодорова, Незнайните образи хорски“, изд. „Колибри“

Празнуваме 90 години от рождението на Йордан Радичков с единствено представление на постановката „Суматох“

На 30-и октомври от 19 часа на театралната сцена на Столична библиотека най-обичаното представление на Йордан Радичков ще бъде представено пред гости и жители на столицата по повод 90 години от рождението на автора. Специално за софийската публика ще пристигне самодейната трупа от село Антон, която ще представи своята интерпретация на пиесата „Суматоха“.

Самодейците от село Антон се сформират като трупа преди две години и посягат към текста на Радичков, за да се упражняват. За трупата е трудно да намери подходящ театрален текст поради мнозинството от актриси пред актьори.

Въпреки това самодейците припознават текста като свой и обикват героите на Радичков. Не след дълго смело посягат към пушките, мустаците и гамашите на героите, за да пресъздадат Радичковата „Суматоха“ с особения поглед и любовта към театралното изкуство на самойдеците.

„Суматоха“ на трупата от село Антон се радва на местен успех и съставът представя своята постановка в Антон, Пирдоп, Челопеч и Мирково, където представлението се играе с благотворителна кауза.

Движеща сила зад трупата е младият актьор Иван Николов („Това не е Хамлет“), който е родом от село Антон и почитател на творчеството на Йордан Радичков.

„Нова библия“, първият вариант на пиесата „Суматоха“, е първият опит на Йордан Радичков за сцена, когато през 1966 година авторът е въведен в театъра от режисьора Методи Андонов. Построена върху разказа „Суматоха“ от сборника „Водолей“, пиесата се заиграва с притчата за лисицата, която се преструва на умряла, за да достигне своята кулминация в един от най-интересните метафорични образи в българския театър – този на суматохата.

В годините след „Нова библия“ Радичков продължава своята работа върху останалите пиеси като скоро след това се появява и финалния вариант на „Суматоха“.

Една от най-любопитните истории за живота на пиесите на Радичков отвъд граница идва от Прага. Скоро след завършването на финалния вариант на „Суматоха“, пиесата попада на сцената на пражкия театър веднага след събитията от 1968 година. Суматохата в пиесата е представена със зловещите звуци на танковите вериги, а постановката веднага след това е свалена от сцената.

 

Формалната дата на раждане на автора е 24 октомври, когато ще се навършат 90 години от неговото рождение. По случай кръглата годишнина самодейците от село Антон ще изиграят своята „Суматоха“ на 30 октомври от 19 часа на театралната сцена на Столична библиотека с вход свободен.

Актьроите от самодейната трупа на село Антон са Донка Николова, Цвятко Лубев, Елена Лумбева, Марина Стефанова, Янка Йорданова, Цветанка Маджарова, Цветан Петров, Петър Маринов, Николай Масларски, Лилия Масларски, Станислава Тетевенска