Отворена покана за илюстратори VOL 4

Включете се в четвъртото издание на отворената ни покана за илюстриране на разказ на Йордан Радичков!

Както може би разбрахте, подготвяме електронен сборник с любимите ни разкази на Йордан Радичков и търсим илюстрации за тях. Всеки месец през цялата година един разказ на автора ще търси своя илюстратор.

Най-добрите илюстрации ще бъдат избрани от жури от нашите художници Ива Димитрова и София Попйорданова заедно с един глас от публиката, който събере най-много харесвания.

Избраният художник ще спечели пет книги на Йордан Радичков по избор и участие в предстоящия сборник. Второ място ще спечели три книги по избор, а трето място – една.

Този месец  разказът е „Двадесети век“, който можеш да намериш по-долу.

Условията за участие са да си до 35 годишна възраст. Крайният срок за подаване на илюстрациите е 28 април. Можеш да ни изпратиш до 3 илюстрации. Изпрати ни ги като коментар под поста ни във фейсбук и на адрес info@izdatelstvonike.com

Размерът на илюстрациите трябва да бъде 14 смх21 см (вертикално) или 21 см х 28 см (хоризонтално) и файловете да бъдат с мин.резолюция 300 DPI, тип на файла – jpg / pdf

 

Двадесети век:

 

Селянката сечеше зелки с един сатър на двора и ги хвърляше в кацата. Като я напълни догоре, тя отиде в мазето и изтърколи оттам друга каца, още по-голяма от първата, и започна и нея да пълни със зелки. Слънцето я топлеше и беше хубаво. Дърветата разсъбличаха бавно шумата си — на тях също им бе хубаво на слънцето. Макар че бяха мършавички, те обичаха да се показват голи. Но селянката не им обръщаше внимание, защото те всяка есен правеха това. Пък и дърветата не обръщаха внимание на жената, защото тя всяка есен сечеше своите зелки на двора.

Двама мъже разтоварваха каци пред съседската казанджийница. Трети мъж гребеше от каците с котел и го сипваше в други каци. Селянката, седнала сред своите зелки, попита онези от казанджийницата защо не са взели чебури, по-леко щяло да им е. Мъжете не ѝ отвърнаха защо не са взели чебури, а продължиха да си гледат работата. По това време там дойдоха още две коли, натоварени с каци. Хората почнаха да стоварват и тях и вършеха това мълчаливо.

— Иване, няма ли да ходиш на камениците? — попита жената. — Ракията си е в казана, но рибата може да изчезне от камениците.

— Риба всеки ден има в реката — каза Иван. — Но ракия всеки ден не се вари.

— Вие, жените, сте като котки на рибата — обади се казанджията. — Остави мъжа си да свари ракията!

Жената обели един кочан със сатъра и го изяде. После при нея дойдоха гъските, цяло стадо, и почнаха нещо да викат.

— Махайте се! — скара им се жената. — Идете в реката да бърникате. Що ще ми бърникате в зелето?

Гъските нещо казаха, посъвещаваха се и тръгнаха към реката. Там имаше и други гъски, които почнаха да подвикват и да си махат крилата. Жената ги видя как се завъртяха край камениците и си помисли, че ще изпоскат цялата риба. На вятъра ще отиде работата на Иван — половин ден трупа камъни в реката и хвърля там кори от хляб, та да се събере риба. Целият посиня от студ, дори зъбите му бяха станали сини.

Селянката пак почна да сече със сатъра, но трябваше да го остави, защото видя биволицата, спряла при зелето. Биволицата стоеше и си люлееше ушите.

— И ти ли искаш зеле? — попита жената.

— Еее! — каза биволицата.

— Иди да пасеш! — каза жената. — Зелето ще ти преседне.

— Еее! — не се съгласи биволицата и продължи да си люлее ушите.

Селянката хвърли към нея един кочан, за да я прогони. Кочанът улучи добичето в муцуната, но то не побягна, а го изяде, като въртеше главата си.

Тогава жената взе една пръчка и изкара биволицата до реката. Реката лежеше гола-голеничка в пясъка, мургава, протягайки се на слънцето. Върху нея пъплеха гъските и си подвикваха нещо. Биволицата спря на брега, помириса водата, а после взе да клати главата  си, сякаш беше недоволна от нея.

Жената я остави там и като се връщаше, надникна в двора на съседката си. Онази се миеше над едно корито и си поливаше с голяма кратуна. Селянката я попита дали е турила оцет във водата. Онази каза, че няма оцет, ами се е намазала с хума.

— Че и аз с хума се мия — каза селянката. — Като се измия с хума, и ми омекне косата.

— Много омеква с хума — каза съседката и почна да изстисква косите си над коритото.

— С оцет пò не омеква.

— Знам аз — каза селянката. — Ами попитахдали нямаш оцет, че утре ще боядисвам прежда. Никъде няма оцет, ще трябва и преждата да натопя в хума.

— Като я натопиш да покисне, и ще омекне — каза съседката.

— Ще взема да я натопя аз.

— Като я натопиш от вечерта, и на другия ден ще бъде като коприна.

— И аз тъй викам. Ще я натопя от вечерта, та за другия ден да ми е готова.

— Туй го зная аз от свекърва ми. Тя винаги топеше вечер преждата.

— И моята свекърва тъй правеше. Натопи си вечер и на другия ден боядисва. Ама хумата с гореща вода я залее.

— И аз с гореща вода я заливам. Цялата омеква, като я залея.

— Попарва се — каза съседката.

Тя се изправи до коритото и почна да навива косите си на кок отпред, на челото. Селянката гледаше как се надебелява мокрият кок и ѝ каза:

— Що не вземеш да отрежеш тази коса? По-лесно ще ти е за миене. И аз имах такава коса, пък една вечер Иван като взе ножицата, и я отряза. Ама да ти кажа, че отведнъж ми олекна.

— Ще взема да я отрежа — каза съседката.

— Мъжът ти ще я отреже. Не е голяма работа, колко работа е!

— А, няма да я отреже! Щом му кажа, и ще я отреже.

— Че иначе за какво ти е мъж — каза селянката. — Отрежи я, а аз да отида да си досека зелето.

Онази остана да доизстисква водата от своя набъбнал кок, а селянката си тръгна да сече зелките. Тя мина край казанджийницата.

Селяните бяха насядали край казана, под него гореше огън и тръбите димяха. Ракията цъцреше от лулите. Мъжете гребяха с пъстри кратунки, които наричаха „цацурки“, и пиеха. Казанджията изхвърляше с вила навън изварените джибри.

— Мене не ме боли глава — говореше Иван. — Може да се пръсна от пиене, а главата не ме боли.

— Ами, не те боли! — каза селянката от другата страна на плета. — Помниш ли лани как те боля?

— Боля ме, защото ми бяха настъргали кожа от ушите на прасе — каза Иван. — Не съм и видял кога са ми я турили в чашата.

— Когато е хубаво пиенето, глава не боли — каза един от мъжете.

— Мене не ме боли — повтаряше Иван. — Само си пея.

— Ти гледай да не пропееш — каза жената и тръгна към своите зелки на двора. — И гледай да не забравиш камениците! —

А Цеко, като се напие, реве като бебе — каза един.

— Аз не рева — каза Иван. — Само си пея. Той взе да бие с юмрук върху кацата и почна да пее.

Един селянин стана и излезе навън, люлеейки се. Там почна да преплита крака и за да не падне, се опря в стената на казанджийницата. Сетне свали каскета си и с него почна да бие стената.

— Ху! — викаше селянинът. — Ху!

— Ще събориш казанджийницата! — викнаха му отвътре.

— Няма да я съборя!

— Няма да я събориш, но ще я събориш! После къде ще си варим ракията?

— Няма да я съборя!

Той се отлепи от стената и тръгна напред. Наведе се да удари земята, но не можа да се изправи и тръгна по нея, лазейки, като от време на време удряше с каскета си.

— Ще събориш земята! — викнаха му от казанджийницата.

— Няма да я съборя! — каза онзи и продължи да удря с каскета.

Казанджията изхвърляше топлите джибри навън. Оттам минаха гъски, защото им бе омръзнало да се лутат в реката, и решиха да опитат тези джибри. Бяха вкусни. Селянинът изхвърляше с вилата, а гъските тъпчеха гушите си.

Те се нахраниха много хубаво и още докато вървяха през градината, усетиха, че им става весело. Една от тях взе да бие с крило земята, както селянинът биеше с каскета си, а другите гъски ѝ казаха, че ще събори земята. Тя им каза, че няма да я събори, и почна да я бие с двете си крила.

Когато стигнаха в двора и видяха селянката да сече зелките и да ги хвърля в кацата, гъските вече съвсем се бяха развеселили, всяка нещо говореше или викаше и никак не си даваше сметка дали другите я слушат, или не я слушат. Те размахваха своите крила, люлееха се, преплитаха си краката, а една от тях имитираше мръсната биволица и само подвикваше: „Еее!“

Те се накачиха върху зелето, дерейки гърлата си, и макар че селянката тръгна към тях със сатъра, не мигнаха.

— Господ да ви убие! — викаше селянката. — Пощурели гъски!

Гъските викаха, че не са пощурели, но селянката не обърна внимание на виковете им, а ги хващаше една по една за шиите и ги хвърляше далече от зелето. Някои продължиха да крещят, а други навириха крака и така си останаха. Селянката седна и пак почна да сече зелето със сатъра. Хвърли няколко зелки в кацата и като погледна отново към стадото, ахна.

Птицитележаха изпънати на двора. Жената изтича при тях, опипа ги всичките, но нито една не мръдна. Те бяха мъртви.

Селянката почна да чупи ръце и да вика пред вида на това натръшкано стадо. Тя се засуети из двора, стигна до оградата и видя оттатък онзи, който биеше земята с каскета. Той бе успял да застане на колене и си потупваше с каскета, когато жената му извика, че гъските са измрели.

— Никак не е лесно, стрино! — викаше селянинът, мислейки за своята си работа. — Да не мислиш, че е лесно!

— Знам — чупеше ръце селянката. — Но какво да правя с гъските!

— Гъските ли! — викаше другият и удряше каскета. — Оскуби ги, оскуби ги!

— Вярно! — ахна жената. — Мъчно ми е, но ще ги оскубя.

— Да не мислиш, че е лесно — викаше онзи. — И на мен ми е мъчно.

— Не е лесно — взе да клати глава жената.

— Не е — съгласи се селянинът. — Свещената си глава не мога да удържа.

Той наистина не можеше да удържи главата си и тя падна върху гърдите му. Жената го остави и хукна към гъските. Те се бяха изпънали, мъртви, но още топли.

Селянката седна сред стадото и почна да скубе гъша та перушина и бързаше да свърши тази работа, преди още птиците да са изстинали. Тя знаеше, че студените гъски се скубят трудно, пък и пухът ще се развали, затова бързаше много да смъкне перушината. Трупаше я на купчина пред себе си, а оскубаните трупове хвърляше настрана.

Труповете бяха тлъсти.

Като оскуба перушината, селянката я натъпка в един чувал и я отнесе вкъщи. Сетне пак седна при своите зелки и почна да ги сече със сатъра.

Тя щеше да си довърши спокойно работата, но един вик я накара да остави сатъра. И хубаво, че го остави, защото инак щеше да съсече ръцете си.

Жената видя нещо невероятно и трябваше да разтърка очите си, преди да повярва. Но то си беше съвсем вярно, колкото и невероятно да ѝсе струваше.

Оттатък зелето нещо шаваше и подвикваше. Бяха гъските. Те се надигнаха, взеха да крещят, въртяха главите си, оглеждаха се една друга и макар че малко залитаха, тръгнаха към селянката. Жената скочи на крака, отстъпи назад, а гъските вървяха право срещу нея голи и викаха нещо.

Но те нямаха никакво намерение да се бият с жената. Минаха край нея с викове и крясъци и продължиха към казанджийницата. Селянката се спусна към съседите и видя там онзи с каскета. Той се бе добрал до оградата и съвсем слабо потупваше с каскета си.

— Господ да ги убие гъските! — извика селянката. — Те са били пияни! Напили са се от джибрите. А пък селянинът ѝ каза:

— Не съм пиян аз, ами главата си не мога да удържа.

И понеже свещената му глава тежеше, той я подпря на оградата.

В този момент на жената ѝ се искаше нещо да излезе насреща ѝ, та да се бори и да се съпротивлява с него. Онези в казанджийницата, съвсем пияни, ревяха и думкаха. Тогава ѝ хрумна да отиде и да вдигне казанджийницата във въздуха. Така и направи. Отиде и вдигна казанджийницата във въздуха. Всичко се обви в прах и дим, а селяните се разлетяха с писъци. Тя видя своя Иван само по бели гащи да тича през двора и да реве. „По гащи, по гащи!“ — зарадвасе селянката, като гледаше мъжа си да тича право към камениците с рибата. И така се бухна в реката, както си беше, с гащите, а краката му посиняха от студ.

То не беше така, ами тя само си го помисли. А щом си го помисли,  ѝ стана по-леко. Не съвсем леко, разбира се, но малко по-леко ѝ стана. И тъкмо да отиде пак при зелките, видя своята съседка. Тя беше рошава, изглежда, бе почнала да вчесва косата си. Съседката тичаше през двора и викаше на селянката, че е истеричава, че е припадничава и че трябва да я откарат в лудницата.

Селянката стисна юмруците си и тръгна към оградата. И тя почна да вика на съседката си, че е истеричава и припадничава.

— Истеричава си! — викаше ѝ. — И свекърва ти беше истеричава.

— Ами ти, ами ти — люлееше плета онази. — Мъжът ти на кука е станал! Всички сте истеричави, а искате хума!

— Не ти ща хумата. И без твоята хума ще си боядисам преждата.

— Боядисай я, боядисай я, да те видя, чумо проклета!

Пък селянката ѝказа, че е сипаница. И че и свекърва ѝбила сипаница, от едрата сипаница, гдето излизат мехури. Те млъкнаха, втренчили се една в друга, разделени само от оградата.

— Защо ми оскуба гъските, маааа! — изпищя съседката изведнъж.

Селянката я гледаше втрещено. —

Защо ми оскуба гъските! За пуха ли? Ще ти преседне тоя пух, ма, свинската си глава ли ще туряш на него, дето мъжа ти я стриже с ножица?

Селянката видя в двора на съседката голите гъски и почна да се смее. Смееше се с все глас, колкото ѝ държат силите. Отведнъж ѝ стана толкова хубаво, че не знаеше къде да се дене от радост.

— Че аз твоите гъски ли съм оскубала? — викаше тя. — Че това били твоите гъски, ма!

Тя се заливаше от смях, толкова силно се смееше, че я заболя коремът и трябваше да го придържа с ръце. И смеейки се, селянката отиде вкъщи и донесе гъшата перушина. Тя почна да я хвърля през оградата към онази, но вятърът я подхващаше леко и я вдигаше, люлееше я и тя плавно застилаше жените, оградата, двора, къщата. А селянката все хвърляше и хвърляше, докато чувалът се изпразни. Съседката, вече прегракнала, си вдигна полите, хукна към улицата, като нещо се заканваше и викаше, че тепърва има да се разправят и че тепърва онази ще има да види.

Селянката постоя до оградата, докато вятърът настла хубаво пуха наоколо. Тя слушаше как мъжът ѝпее и думка в казанджийницата, съвсем забравил за камениците, как наоколо викат гъските, а дърветата продължават да събличат бельото си и да го трупат на купчини върху земята. Тогава жената се обърна и видя зелките. Сатърът лъщеше между тях със стоманата си. Тя го взе, почна настървено да сече своитезелки и да ги хвърля в кацата, като си мислеше, че ако дойде онази, то тя тутакси ще я съсече със сатъра.

Хубаво, че онази не дойде.

Селянката сече, сече, сече, докато съсече всичките зелки.

 

Отворена покана за илюстратори! VOL 2

 

След страхотните илюстрации, които получихме за разказа на Йордан Радичков „Януари“, с най-голямо удоволствие ви каним да се включите във второто издание на отворената ни покана за илюстриране на следващ разказ.

Както може би разбрахте, подготвяме електронен сборник с любимите ни разкази на Йордан Радичков и търсим илюстрации за тях. Всеки месец през цялата година един разказ на автора ще търси своя илюстратор.

Най-добрите илюстрации ще бъдат избрани от жури от нашите художници Ива Димитрова и София Попйорданова заедно с един глас от публиката, който събере най-много харесвания.

Избраният художник ще спечели пет книги на Йордан Радичков по избор и участие в предстоящия сборник. Второ място ще спечели три книги по избор, а трето място – една.

Този месец  разказът е „Верблюд“, който можеш да намериш по-долу.

Условията за участие са да си до 35 годишна възраст. Крайният срок за подаване на илюстрациите е 14 март. Можеш да ни изпратиш до 3 илюстрации. Изпрати ни ги като коментар под поста ни във фейсбук и на адрес info@izdatelstvonike.com

Размерът на илюстрациите трябва да бъде 14 смх21 см (вертикално) или 21 см х 28 см (хоризонтално) и файловете да бъдат с мин.резолюция 300 DPI, тип на файла – jpg / pdf

Верблюд:

 

В старите черказки хроники е записано, че верблюдът живее навсякъде: в пясъка, във водата (имало водни верблюди), на небето; който може да погледне в Слънцето, ще види в неговото око верблюд. Записано е още, че той е дошъл най-напред от Луната — опустошил там всичко и когато нямало повече какво да пасе и потъвал навсякъде в прах до гърди, се разпръснал из вселената. Според същите хроники треви и храсти ще се появят на Луната едва след хиляда години и чак тогава ще може да се пасе.

Времето на разселването съвпада с чумното време. Черказци едва погребали своите умрели върху високото плато и на другия ден забелязали, че между камъните се разхождат верблюди. Възможно е туй да са били миражи, или пък очите на страха да са открили това. След време верблюдите изчезнали и когато черказци отишли на платото, видели, че то е оголено като кост и че тук и там върху камъните имало следи от зъбите на верблюда. Може би заради туй в хрониките е записано, че верблюдът яде камъка, както ръждата яде желязото.

Бог създава, верблюдът руши; той превръща всичко в пясъци.

Там, дето живеят верблюди — в Сахара или зад дългата китайска стена, — земята е превърната в пясък. Никой не знае кога и откъде ще се появи верблюдът, защото той живее навсякъде.

Старите хроники отделят особено място на едно откритие: хората, живеещи с верблюд, виждат край себе си фантастични истории. Много странни работи са станали по времето на верблюда. Един ден на небето се появили крави с рибешки опашки. Те не били нито хвъркати, нито пък били заковани там, махали си съвсем спокойно опашките и преживяли. Друг път на платото излязъл египетският фараон и държал реч. В хрониките не е записано нищо от речта, вероятно летописците не са разбирали египетския език. Фараонът нарисувал върху небето крокодил, качил се на него и преминал над къщите. От комините на къщите му влязъл пушек в очите и той плакал.

Неизвестен черказец се прибрал една нощ и вместо жена си намерил в леглото коза. Щом погледнал навън, черказецът видял на прозореца глава на верблюд.

Благодарение на верблюда селяните можали да видят Ной и неговия ковчег. Той се появил на платото, пуснал гълъба, но птицата не намерила маслинено клонче (в Черказки маслиновото дърво не вирее), върнала се в ковчега и Ной си заминал, като решил, че водата на потопа още не се е оттеглила. Веднага след Ной на платото излязъл верблюд и почнал да чеше хълбоците си в камъните. Веднъж пък изникнала от земята триглава ламя и почнала да бълва огън и пушеци. Черказци се въоръжили и се втурнали да отсекат главите на ламята и да спасят селото. Чудовището изчезнало, сякаш пропаднало вдън земя. Вместо него черказци намерили там три верблюда да клатят спокойно косматите си глави.

Времето на верблюда станало като сън. Сините небеса се задръстили толкова много, че Слънцето едва намирало пролуки да се провре — то добивало формата ту на риба, ту на насекомо, ту подскачало като скакалец, ту ставало квадратно.

Небесата се изпълнили с градове, крепостни стени, пасбища, имало две голготи и два божигроба, кръстоносци яздели железни коне, Мойсей се разхождал със скрижалите, като застъпвал Слънцето по опашката, а турци и кърджалии въртели овни на шишове; в същото небе видели как Пилат си измива ръцете, как Крали Марко вдигнал цялата земя и потънал до колене в небето, как Геновева живее с кошутата, какъв е адът и как точно дяволите измъчват грешниците — всичко видели старите черказци — и огъня, и казаните, и катрана. Самите дяволи седели като турци край огъня и много приличали на турците, които въртели овни на шишове. Всичко съществуващо преди черказци — бащи, деди и бабички — се появявало и чезнело върху небето; там те видели и самия Попокатепетъл — вулкана — как изригва огнена земя и застива внезапно, за да добие формата на верблюд.

Хрониките отбелязват също, че старите българи, щом дошли на наша земя, отведнъж открили на нея своите стари пасбища, жените си, дори децата и внуците си, пуснали конете, решени, че тук им е коренът, и когато насядали край огньовете, за да си нарежат на тънки резени пастърмата, зърнали в древната нощ усмивките на славянки, блуждаещите сенки на верблюди и силуетите на коне, които пият вода от Волга. В хрониките не се обяснява как тези неща са видени заедно — вероятно в туй им е помогнал верблюдът — той тогава се е усмихвал.

Много работи са видени, а други са преразказани и записани според разказите на втори и трети лица. Наши мореплаватели са се опитвали да открият Америка, преди още тя да бъде открита, но по пътя си срещали огромни препятствия, страшни водни гърбици, които трошели на трески корабите им, и понеже нашите познавали вече верблюда, откривали него в тези водни гърбици (в началото казахме, че има и водни верблюди). Въпреки всичко някои са успявали да се измъкнат с хитрост и са откривали Америка, но нито един от тях не се е върнал в Черказки, за да разкаже.

Летописците твърдят, че онези, които помиришат верблюда, забравят своя произход и в душата им пониква едно черно цвете. Всичко туй е усложнено от предположения и преразкази и може да се обясни единствено с намесата на верблюда. Някои пък твърдят, че всеки умиращ виждал усмивката на верблюд. Цар Дарий също видял такава усмивка; старият кмет на Черказки, който направи чешма по времето на кметуването, признал, преди да издъхне, че един верблюд е влязъл в стаята, усмихва му се и го кани да тръгне с него на път. Нашите и досега са убедени, че през студеното огнище на покойното време човек може да бъде пренесен единствено от верблюд.

Един черказки пустинник, уединен сред камъните на платото, виждал всяка нощ как една черказка селянка му се усмихвала и го викала. Тя лъскала светлите си зъби върху камъка и все повече се усмихвала. Една нощ пустинникът не издържал, излязъл иззад камъните и в същия миг открил, че не жена, а самият верблюд стоял там и си точел зъбите… Тъй е пропаднал пустинникът и колкото и да търсели на другия ден, дори кост не можали да открият от него — намерили там само една рибена люспа. Тогава решили, че колкото по-голяма е усмивката, толкова по-голяма е вероятността за верблюд.

Селянка разпространяваше дълго слуха, че мъжът й ходи нощем с верблюд. Времената ставаха нови, верблюдът остаряваше, даже за известно време и съвсем го забравяха. Та тази селянка тъкмо в по-новите времена заговори за верблюд и отначало това събуди насмешка, но после зазвуча сериозно и нейните братя една нощ проследиха мъжа й и макар че той много старателно прикривал дирите си, го намериха в една купа сено с верблюда. Черказецът си призна, че чак когато се пристрастил дотолкова, че всяка нощ ходел в купата със сено, разбрал, че това е работа на верблюд. Той не каза дали се е учил заедно с него да яде сено, пък и не го питаха, защото за какво ли друго е можел да ходи!

Пак по това време в черказкия манастир дойде калугер с шевна машина. Той си седеше кротко до прозореца в своята килия и въртеше машината. Можеше да ушие всичко на нея — и мъжко, и женско, и детско. Той шиеше съвсем евтино и седеше кротък като огнище зад прозореца със съвсем кротка усмивка върху косматото си лице. Черказките жени почнаха много да си шият дрехи и навсякъде заговориха за калугера и толкова много говореха, че мъжете решиха, че има някаква магия, и провериха съмненията си… Трябва ли да ви уверявам, че и тук имаше замесен верблюд в косматото лице на калугера.

Един чиновник в общината, незабележим човек с ръкавели, изведнъж реши да се ожени и премина няколко баира, за да си вземе жена. Тези баири лежаха кротко като верблюди и дядото на чиновника го съветваше да не отива толкова далече и да се спъва по гърбиците на верблюдите, защото не се знае какво ще влезе в къщата. Чиновникът не вярваше на старите хроники и си доведе великолепна жена; тя бе яка като Дан Колов — поне тъй твърдяха всички, които бяха виждали бореца по панаирите. Веднъж (бяха си направили къща и я покриваха, жената носеше кал, а мъжът я качваше с кофа) двамата се скараха, жената му каза, че ще го хвърли от къщата, защото гредите на тази къща са нейни, нейният баща ги е докарал от планините. Тихият човек се разбесня, хвърли отгоре пълната кофа върху жена си и макар че тя бе много яка жена, падна в калта и лежа така известно време, за да си вземе дъха. После ревна като лъв и каквато беше едра и както бе гневна и потна, взе първото сечиво и почна да разбива с него къщата. Мъжът падна от покрива, струпаха се съседи, но никой не смееше да пристъпи напред, за да измъкне сечивото от ръцете на жената. Тя въртеше своето страшно сечиво и разбиваше къщата и не спря, докато не превърна всичко в купчина тухли и греди, сякаш оттук бе минало земетресение. Жената се измъкна от червения облак, вдигнат при разрушаването, хвърли сечивото (това бе едно страшно и тежко рало) и погледна струпания народ спокойно, а народът откри върху лицето й едва забележима усмивка. Почнаха да си шушукат, че това е верблюд, и се измъкнаха тихо, а верблюдът ги гледаше с меката си усмивка… Жената запази тази усмивка и след като лежа в болницата и нейният отпечатък се вижда и днес върху лицето й. Тя крачи навсякъде из село, вдига рала и щом чуе гръмотевици, предупреждава черказци да се скрият по домовете, защото от небето ще дойдат верблюди и ще разрушат селото.

Знаменията в небето, записани в старите хроники върху кожата на верблюд, не се повториха. Никой повече не видя Ноевия ковчег, кръстоносците или пък египетския фараон с крокодила. Ние можем да завиждаме само на старите летописци, свидетели на фантастични събития и явления, но можем и да се радваме, че не живеем под страха за ужасната поява на верблюда, нито пък ще тръгнем подир миражите, които издига иронично пред нас, за да ни примами или да ни накара да настръхнат косите ни.

Благословено е нашето време!

И все пак, когато прелиствам старите хроники, когато преминавам през платото, върху чиито скали се виждат следи от зъбите на верблюда, или оглеждам венеца от планини, изплетен от гърбиците на верблюди, не мога да не усетя студенина в сърцето си. Спомням си също записаното от последния езически летописец, когато в Черказки нахлули християните: „И боговете, и хората са създадени от верблюда!“ Опитвал съм се да гледам в Слънцето, за да видя наистина ли там има верблюд, но никога досега не съм откривал нищо, защото, щом погледна, и цялото небе се изпълва изведнъж с въртеливи движения.

Извънредно много съм затруднен с тези хроники и от самото название верблюд. На руски език тази дума значи камила. Но тълкуванието, което се дава на верблюда, отделни откъслеци от неговото описание и начинът на появяване и изчезване в никакъв случай не могат да бъдат свързани с камилата, макар че на няколко места става дума за гърбици. В една хроника се казва, че верблюдът ражда като човек, кърми като човек, макар че пасе само трева. Верблюдът живее единствено чрез тревата, доказателство за което е неговото преселване от Луната след опустошаването й. Но как тогава да си обясним обстоятелството, че има и водни верблюди?

И после: защо верблюдът руши земята и я превръща в пясък? Не трябва ли тъкмо там да потърсим корена на загадката?

Още от детството ние, черказците, всмукваме заедно с майчиното мляко и хрониките за верблюда. Пак по същото време откриваме окото на Слънцето, за да зажумим пред неговата ослепителна светлина. Съветваха ни да не гледаме Слънцето, защото ще видим на него верблюд, а който види верблюд, ослепява. Ние не гледаме окото на Слънцето, затова пък можем да гледаме в което си искаме друго око. Червеното и кръгло кокоше око, жълтото око на кучето, черното биволско око, лъскавото око на коня, където човек може да се огледа. Това са все доверчиви очи, те са спокойни и ви гледат тъй, сякаш че търсят подкрепа. В тях няма верблюд.

Къде да търсим тогава верблюда?

Никой не знае каква форма има той, каква е неговата големина, какъв цвят и какъв мирис има.

Кожите от верблюд, върху които са писани старите хроники, са обработвани на ръка, после времето също тъй дълго ги е обработвало, тъй че ако ги погледнете днес, не ще определите цвета на верблюда и по никакъв начин не може да се докаже той люспест ли е, космат ли е, дали не е имал бронята на старите змейове, или пък е бил гладък като големите морски риби.

Разпитвал съм стари хора и някои от тях са ми казвали със сигурност, че верблюдът има копито — понякога нощем може да се чуе как удря с копито земята.

Други са ми казвали, че няма копито, а само глава като кука и две уши, за да може да чува всичко.

Трети пък твърдят, че верблюдът може да бъде дърво, куче, надгробно слово, коридор или пък човек, както и гущер; той можел да стои зад вратата ви, без да го виждате, само понякога ще усетите дишането му; или пък както си седите понякога, не сте ли забелязвали край вас въздухът да се раздвижва — виждали сте навярно: това е верблюд; или когато сте в къщи, с жената, изведнъж скачате настръхнали, готови сте да се разкъсате със зъби — знайте, че това е работа на верблюд, че той клечи в ъгъла и ви гледа с невидимото си око.

А има и черказци, които мислят, че това са стари истории, времената на верблюда са отминали, хората все пак са излезли по-хитри от него, като измислили времето, разделили го на години и всяка година ни отдалечава от верблюда. Затуй си честитим Нова година! Старите черказци, когато изпращали старата година, казвали: „Отиде си и тоя верблюд!“

В това предположение за времето има известен смисъл, човекът е трябвало да прибегне до хитрост, за да се спаси от ужаса на верблюда, макар че той продължава да върви с копитата си през времето и тук и там ние откриваме върху камъка следи от зъбите му. И досега още не е обяснено защо на няколко години има по една високосна година и месецът февруари става по-голям с един ден. Тъкмо този ден, казват някои черказци, е опашката на верблюда. Който имал добро обоняние, можел в този ден да усети мириса на верблюд.

Трябва да сме доволни все пак и да се поздравим, че човекът е измислил годината, за да може да измерва с нея отдалечаването си от верблюда; и пак посредством нея той ще определи кога са изминали тези хиляда години от преселението, за да поникне трева на Луната и да отидем на нея.

Първите летци след откриването на летателните уреди не забелязали никъде верблюди в пространството. Космонавтите на Съветския съюз и на Съединените американски щати също не разказват нищо за верблюда. Възможно е той да е проникнал много дълбоко във вселената и подобно Халеевата комета само понякога да ни навестява.

Той обезателно ни навестява. През 1959 година учените се озадачиха, че Земята почна да се върти по-бавно. Убеден съм, че някой верблюд е легнал на пътя й и си играе с нея, както котката си играе с кълбо прежда.

Мнозина черказци твърдят, че ако ви ударят в гръб, това било верблюд; че ако чукате на някоя врата и не ви отварят, знайте, че зад вратата дреме око на верблюд. Че ние няма къде всъщност другаде да го търсим, а трябва да се вглеждаме в човешкото око. Тези черказци се опират пак на старите хроники, където на няколко места е записано — вгледайте се в окото, надникнете в неговия кладенец и вижте дали на дъното не дреме верблюд. Старите черказци, преди да тръгнат на път, са се гледали дълго в очите, както и преди да започнат някаква работа. За тях това е било лесно, те са познавали верблюда.

Времето, макар и снизходително, е извършило тази несправедливост към нас, като ни принуждава да търсим нещо, без да го познаваме. Ние не можем да се откажем от търсенето на верблюда, след като заплашва да превърне земята ни в пясъци само заради ужасния си навик да живее в пясъци. Пък и не само земята, той всичко превръща в пясък. Старите хроники ни казват, че ако видим прашна въздишка в пустинята, то това било въздишката на верблюд. Физиците наричат този верблюд атомен взрив, от чиито нажежени зъби пясъкът става на глеч — подобно глечта на застиващия Попокатепетъл, който черказците видели в своите небеса. Ако в градината на човечеството зърнем прашната въздишка на верблюд, това е лошо знамение — небето може да се изпълни с кръстоносци, голготи и кърджалии, наклякали край огньовете, а Ной ще пуска гълъба на платото, за да дири маслиненото клонче.

Верблюдът — казват хрониките — може да превърне в пясък и най-зелената градина на приятелството. Окото да бъде будно, защото никой не знае кога и откъде ще се появи той — той живее навсякъде!

Това ми казват старите черказки хроники за верблюда и аз не мога да не им вярвам, защото те са записани върху самата му кожа.

Отворена покана за илюстратори!

Подготвяме електронен сборник с любимите ни разкази на Йордан Радичков и търсим илюстрации за тях. Всеки месец през цялата година един разказ на автора ще търси своя илюстратор.

Най-добрите илюстрации ще бъдат избрани от жури от нашите художници Ива Димитрова и София Попйорданова заедно с един глас от публиката, който събере най-много харесвания.

Избраният художник ще спечели пет книги на Йордан Радичков по избор и участие в предстоящия сборник. Второ място ще спечели три книги по избор, а трето място – една.

Започваме този месец с разказа „Януари“, който можеш да намериш по-долу.

Условията за участие са да си до 35 годишна възраст. Крайният срок за подаване на илюстрациите е 15 февруари. Можеш да ни изпратиш до 3 илюстрации. Изпрати ни ги като коментар под поста ни във фейсбук и на адрес info@izdatelstvonike.com

Размерът на илюстрациите трябва да бъде 14 смх21 см (вертикално) или 21 см х 28 см (хоризонтално) и файловете да бъдат с мин.резолюция 300 DPI, тип на файла – jpg / pdf

 

Януари:

 

През големите студове на 1964 година, когато всички пътища на България бяха засипани с преспи и планините гърмяха от падането на лавините, в Черказки се втурнаха два коня с шейна. Те бяха полудели от страх и се хвърлиха бясно срещу хората, готови да хапят всичко, попаднало пред очите им. Конярите на стопанството, които бяха в кръчмата, изтичаха навън и макар да затъваха до гърди в преспите, взеха да викат, да махат с ръце и да хвърлят шапките си срещу животните. Конете вършееха по площада, цвилеха страшно и теглеха подире си шейната като играчка.

Цялата кръчма се изсипа навън, мъжете се втурнаха във верига, притиснаха конете до една ограда и въпреки че животните се изправяха на задните си крака, показвайки своите страшни зъби, успяха да хванат юздите им. Единият кон захапа един селянин за шубата и го хвърли върху керемидите на оградата. Селянинът пльосна горе, попремига и почна тъй силно да пищи, че другите се стъписаха. Той стоеше върху оградата, сочеше с ръце шейната и пищеше с все сили. Онези отдолу не можаха да разберат нищо и тръгнаха към шейната. Селянинът се плъзна по керемидите и тупна в снега. Тогава онези, които отидоха до шейната, надникнаха и видяха в сандъка един убит вълк, една шуба и една карабина. Вълкът се бе изпънал и заемаше цялото дъно на шейната, зъбейки се на селяните.

Шубата и карабината бяха на коняря Иван Гелов. Той замина сутринта за града — тогава още имаше пъртина, два трактора бяха тръгнали в тъмно да търсят пътища през преспите. Докато се чудеха къде ли може да е останал Иван Гелов, селяните измъкнаха вълка на снега и онзи, който падна от оградата, изпъна опашката му и почна да го мери колко стъпки е дълъг. Другите взеха да разглеждат муцуната на звяра и къде е ударен. Той бе ударен в гърдите, там имаше замръзнала кръв, но макар и застрелян, се зъбеше страшно. Селяните го изправиха в снега, звярът бе вдървен и стоеше добре, потънал до корема в пряспата.

Черказките кучета се втурнаха на площада и макар и да подвиваха опашките си, ръмжеха и потракваха със зъби: звярът, дори и мъртъв, ги предизвикваше и плашеше. Кравите надникнаха през оградите и взеха да мучат, заканвайки се на това космато животно. Селянки минаха оттам, плюха върху него и за всеки случай плюха и в пазвите си и отминаха, като се съгласиха по пътя, че на вълк вяра не трябва да имаш.

Докато всички шумяха пред кръчмата и разглеждаха изправения там звяр, един от конярите, роднина на Иван Гелов, се качи в шейната и почна да облича шубата. Конете още трепереха, но той държеше юздите им с една ръка, а с другата закопчаваше шубата, вдигна яката й, сетне прехвърли юздите на врата си и провери карабината. Тя бе заредена, в пачката липсваше само един патрон.

— С Иван Гелов нещо е станало — каза той на селяните — Ще отида да видя!

— Сигурно е останал на ханчето да пие вино.

— Може да е останал на ханчето да пие вино, а може и нещо друго да се е случило. Ще разбера каква е работата.

Конярят шибна конете и те се понесоха по пресните дири на шейната, изпълвайки въздуха със звънтенето на своите гъгравчета. Селяните останаха навън пред кръчмата, загледани подир шейната, която се отдалечаваше бързо. Сетне те погледнаха вълка, изправен върху снега, и влязоха пак в кръчмата. Навън останаха само кучетата. Много от тях не бяха виждали вълци, но бащите и дедите им бяха виждали вълци и то им стигаше, за да ръмжат. При това нека не забравяме, че всичко ставаше през големите януарски студове.

Мъжете пиеха в кръчмата и си разговаряха, че през тези януарски студове Балкан-експрес бил блокиран от снега на югославската граница, че в Хърватско глутници вълци нападали кошарите, че корабоплаването по Мисисипи било прекратено поради ледовете, че в Турция един пътнически влак с петстотин пасажери изчезнал в снежните преспи, а водите на река Марица са замръзнали, и тъй както си разговаряха, дочуха далечно звънтене и изтичаха вкупом навън.

Шейна още не се виждаше, но те чуваха ясно как се приближават звънчетата и как диво цвилят конете. Зад първите къщи се показа снежен облак и в облака самите коне. Животните тичаха бясно към кръчмата, оглушавайки пространството с цвиленето си. Но колкото и да се взираха, черказците не видяха човек в шейната. Те направиха плътна верига и спряха побеснелите коне, а когато надникнаха в шейната, видяха, че там на дъното на сандъка лежи изпънат един вълк, шубата и карабината на Иван Гелов. Роднината на Иван Гелов го нямаше.

Селяните измъкнаха втория вълк на снега, изправиха го до другия пред кръчмата и онзи, който бе хвърлен от коня върху оградата, изпъна опашката му и пак почна да мери колко стъпки е дълъг. Той мереше, а зъбите му тракаха от студа и тъй беше наежен, сякаш очакваше, че всеки миг вълкът може да го захапе. И докато той мереше наежен, един коняр, приятел на Иван Гелов, се качи в шейната.

— Тук има някаква тайна — каза той. — Ще отида да разбера каква е истината.

— Има тайна и тя сигурно е в ханчето — му казаха.

Черказките селяни познаваха виното на туй ханче.

Конярят провери пушката (сега в пачката липсваха два патрона) и като се уви хубаво в шубата, препусна по обратния път. Селяните постояха навън при вълците и кучетата и пак хлътнаха в кръчмата, като се смееха високо на шегата на Иван Гелов и на неговия роднина. Те се топлеха вътре и си бъбреха, че в Западна Германия са станали верижни катастрофи по едно голямо шосе, че в Холандия армията се е захванала с доставката на въглища и че ако сега някой обяви война на Холандия, то веднага ще я превземе; казаха си още, че у съседите двеста прасета измръзнали във фермите и че не знам къде си пращали хеликоптери. Те си преповтаряха всичко, което бяха чули по радиото във връзка с големите януарски студове, и си мислеха, че никой от тях не помни такъв януари. Такива студове не било имало дори по времето на Библията. И тъй както си бъбреха, черказци чуха отново познатия звън на шейната и цвиленето. Изтичаха навън и видяха зад първите къщи на Черказки отново облака от сняг и в облака самите коне. Животните гледаха страшно, цвиленето им приличаше на пищене, но никой не можеше да разбере какво викат тези побеснели коне. Имаха вече опит в спирането, неколцина се хвърлиха към юздите и увиснаха на тях, а когато погледнаха в сандъка на шейната, видяха за трети път същата картина.

Там на дъното лежеше един убит вълк, шубата и карабината на Иван Гелов.

Случилото се дотук бе колкото любопитно, толкова и предизвикателно. Измъкнаха третия вълк при другите и докато конете цвилеха над главите им, изхвърляйки облаци пара, почнаха да се съвещават какво да правят. Те хич и не слушаха конете, нито пък воя на кучетата, а се чуваха възгласи: „Към ханчето! Към ханчето!“ Селяните обърнаха шейната и в нея се качи една голяма група. В групата бе и Иван Гамаша, същият, който твърдеше, че корабоплаването по Мисисипи е прекратено поради ледовете. Той хвана юздите, размаха камшика и конете пак се втурнаха по познатата пъртина. Мъжете насядаха в сандъка и почнаха да пеят, мислейки за ханчето и за неговото вино.

Полето пред тях имаше синкав оттенък.

После синкавото стана лилаво.

Денят, изгасваше постепенно и лек дим изплува над снега. Това бе първият мрак, още прозрачен, накъсан от студа, танцуващ върху студения сняг. Пред шейната заподскача и ниска гора. Тя с мъка държеше белия товар върху себе си и надничаше крехка и черна, загледана към пъртината. Конете тръгнаха в тръс и ту наостряха ушите си, ту ги прилепваха назад, сякаш заслушани в нещо. Мъжете също млъкнаха, очаквайки нещо да се втурне срещу тях из тази смълчана гора, и пулсът на звънчетата почна да ги тревожи. Звънът все повече замираше, ставаше бавен, притихнал, сякаш самита звънчета се вслушваха в нещо и се боеха, тъй както се боеха и селяните.

Но гората се изниза назад, показа се отново полето, равно и бяло, мъжете се размърдаха, а Иван Гамаша каза:

— И тук няма нищо!

— На ханчето, на ханчето! — казаха другите селяни. — Там ще разберем истината!

Но те едва успяха да кажат това, и видяха нещо черно на пъртината. То бе голямо и се движеше, огъваше се, разкъсваше се и пак се събираше. Сетне това черно се разпръсна, космато и настръхнало, и застана от двете страни на пътя.

Бяха вълци.

Конете спряха и почнаха да се притискат един в друг. Селяните се изправиха в шейната. Вълците доближиха шейната от двете страни, като подтичваха ребром, поднасяйки задниците си, а два застанаха отпред и клекнаха. Те гледаха с любопитство и никак не бързаха. Иван Гамаша взе карабината, прицели се и гръмна. Един вълк подскочи във въздуха, опита се да захапе нещо, но не успя и падна в снега, разравяйки го с нозе.

Другите, наскачаха и изчезнаха бързо в гъстеещия мрак. Мъжете се взираха, очаквайки да ги видят отново, но виждаха само бялото снежно поле. Те постояха още малко в шейната, сетне слязоха на пътя да се поразтъпчат. Един от конярите хвана юздите, за да обърне шейната отново към Черказки, но те затънаха в дълбока пряспа и трябваше да дойдат и другите, за да тикат, докато шейната излезе на пъртината. Цялата група се събра отново. Докато те разговаряха, Иван Гамаша взе убития вълк и го хвърли в сандъка на шейната.

Конете внезапно се втурнаха по пъртината.

Тяхното бясно цвилене изпълни цялото пространство, то бе толкова неочаквано и толкова страшно прозвуча сред здрача, сякаш всичко се строши и се разсипа над селяните. В първия миг те стояха като втрещени, после Иван Гамаша се спусна по пътя и почна да вика конете, макар че те вече се губеха в края на полето, полудели от звяра в шейната.

Когато Иван Гамаша млъкна, мъжете дочуха някакъв шум край себе си, сякаш се движеше сняг, нещо шептеше и съскаше, все по-плътно и по-плътно и в студения мрак се появиха вълците. Те подтичваха, душеха въздуха, поспираха се и пак правеха своите прибежки, докато стигнаха съвсем близко до селяните, и описвайки малка дъга, наклякаха край пътя. Те клечеха и гледаха любопитно топлата група, която дишаше пара насреща им.

Тогава Иван Гамаша каза:

— Точно така е станало и с Иван Гелов, че и с другите двама, които тръгнаха да търсят Иван Гелов…

По това време останалите в кръчмата селяни дочуха отново звъна на шейната и за четвърти път излязоха навън. За четвърти път те надникнаха в шейната и видяха, че там на дъното на сандъка лежи изпънат един вълк, шубата и карабината на Иван Гелов. Измъкнаха четвъртия вълк на снега, изправиха го до другите пред кръчмата и онзи, който бе хвърлен от коня върху оградата, изпъна опашката му, за да премери колко стъпки е дълъг.

Всички селяни се накачиха в шейната с изключение на онзи, който бе захапан от коня. Мъжете провериха карабината и видяха, че в пачката има още един патрон. Те попитаха останалия селянин няма ли да дойде с тях, за да разберат каква е работата, но той им каза, че няма да дойде, защото няма да има кой да свали следващия вълк от шейната и да го премери колко стъпки е дълъг.

Следващият вълк бе дълъг седем стъпки.

Най-смешната книга на Йордан Радичков с представяне от Китодар Тодоров със специално издание на два епизода от предаването „Петък точно в пет“ през април

Извънредното положение в страната и света продължава да ни ограничава да се събираме и да се наслаждаваме на културни събития заедно. Но благодарение на ентусиазма и присъствието на духа у много артисти и културни организации, събитията успяха да се пренесат в интернет пространството, където можем да станем част от тях макар и от собствения си дом.

В началото на април ние от Издателство НИКЕ, заедно с актьора Китодар Тодоров и неговия екип щяхме да представим  на живо следващата книга на Йордан Радичков. Искахме да направим премиера на видеата, които Китодар засне и да си поговорим за книгата и автора.

Макар да се наложи да отменим срещата ни на живо, ние решихме все пак да изпълним премиерата. За жалост ще трябва да се лишим от разговора и да се задоволим с клиповете на Китодар.

Решихме обаче да не отлагаме нито книгата, нито кратките видеа, защото вярваме, че точно сега за всички ни би било от полза да се отпуснем, да се посмеем заедно с Китодар Тодоров и Йордан Радичков и да разберем колко може да е голяма човешката простотия и как трябва да се спори с една ламя!

На 10 април от 17 часа в интернет пространството почитателите на творчеството на Йордан Радичков ще имат възможност да се срещнат с новото издание на най-смешната книга на автора „Водолей“.

„Някои смятат, че човек върви с простотията си, други пък твърдят обратното — че простотията върви с човека, тъй както той си върви и простотията върви с него; кихне ли, тя също започва да киха, седне ли на някоя маса, тя също сяда до него, вземе ли да говори, тя веднага ще почне да говори заедно с него и не е изключено дори да го надговори. “

Какво всъщност представлява един тенеца и как трябва да се спори с една ламя? С настоящото издание на един от най-смешните сборници с разкази на Йордан Радичков „Водолей“ читателят ще намери отговор на тези и още много невъзможни въпроси.

Книгата се появява за първи път през 1967 година и в нея откриваме първите щрихи за едни от най-обичаните пиеси на автора „Суматоха“ и „Лазарица“. Настоящото издание излиза с фантастичните илюстрации на София Попйорданова.

Представянето на книгата ще представлява премиерата на два нови епизода от предаването „Петък точно в пет“ на Китодар Тодоров.  Епизодите са по текстовете „За простотията“ и „Не спори с ламята“ от книгата на Йордан Радичков „Водолей“.

Разказите представят  множество причудливи характери и истории от родното място на Радичков и напомнят за чудесата от отминалите времена.

„ Аз съм виждал човек, нищо човек, една педя дребосъче, а простотията му голяма колкото черква. Върви той под ръка със своята черква, като върви, задръства цялата улица, но никак не му мига окото. Мигар на човек с такава огромна простотия може да му мигне окото! Ще те прегази и ще си замине, без дори да те забележи!“

Първият клип от предаването  ще излъчим на 10 април от 17 часа в Youtube канала и фейсбук страницата на „Петък точно в пет“. Вторият клип можете да очаквате на 17 април от 17 часа в същите канали.

Поради настоящата ситуация, все още не разполагаме с книгата в ръцете си и нямаме възможност да я доставяме, нито да я разпространим по книжарниците. Ако искате да ни подкрепите, бихте могли да направите своята предварителна поръчка на книгата от нашия сайт с 30 процента отстъпка. След като извънредното положение премине всички поръчки ще бъдат обработени като към момента не се изисква заплащане на книгата, а само предварителна поръчка:

https://bit.ly/2JexGXA

https://www.facebook.com/petukpet/

https://www.youtube.com/channel/UC7zoD0ohq5Y3TaUW6hnqF4g

Любимата книга на Радичков, режисьорският дебют на актьора Наум Шопов и няколко думи от Петър Вълчанов и Кристина Грозева в края на февруари

На 26 февруари от 19 часа в столичното кино „Одеон“ почитателите на творчеството на Йордан Радичков и любителите на киното ще имат възможност да се срещнат с новото издание на любимата книга на автора „Барутен буквар“.

„Лично аз имам слабост към една книга с разкази — „Барутен буквар“, това са разкази от съпротивата.” казва Йордан Радичков за своето произведение от 1969 година.

В него читателят открива историите на обикновени хора от малките български села, които преживяват събитията от края на Втората световна война и партизанското движение.

През 2015 година историите от „Барутен буквар“ заживяха своя живот на испански език и обиколиха испаноговорящия свят, който прие с голяма любов историите на автора.

„Барутен буквар“ е великолепна книга“, Хуан Хименес Гарсия, Detour

„Резултатът е едно велико произведение, което се нарежда сред тези от световно ниво“, Роналдо Менендес, Billar de Letras

Радичков поставя това заглавие, „защото историите в него са от времето на букварите, на едва ограмотените хора. Това са герои, така да се каже, от първата скамейка — те още сричат буквара или първата читанка. Те не са минали през гимназиите и университетите, за да са подготвени да прегърнат теоретически една идея. А къде с едно око — като сричат, — къде по интуиция, водени от чувствата си, се приобщават към тази идея. И понеже времето беше такова, барутно, прибягнах до това заглавие.“

Книгата ще бъде представена от режисьорската двойка Петър Вълчанов и Кристина Грозева. Те ще разкажат за историите на Йордан Радичков от „Барутен буквар“ и впечатлението си от тези разкази за съпротивата.

Заедно с това, посетителите на представянето ще имат възможност да гледат и единствения филм на Наум Шопов, в който той сяда на режисьорския стол.

Става въпрос за късометражното заглавие „Хляб“ по едноименния разказ от книгата „Барутен буквар“. Филмът е изключителен документ от историята на българското кино не само заради единствения режисьорски опит на големия актьор, но и заради осъществяването му от слабо познатото студио за експериментални филми в България, съществувало преди 1989 година.

За написването на „Барутен буквар“ Радичков разказва:

„Аз съм от край, който е обвеян от много героични истории, много легенди, те още от детството са покорявали въображението ми. Баща ми е участник в Септемврийското въстание — 1923 година — и от него също съм слушал разкази за подвизите и страданията на бедните хора. Това въстание е било много единно, въодушевено, с трагични последици за целия наш край. Времето на съпротивата в ония мои детски години съм възприел през призмата на една особена романтика, на един особен наивитет… Знаех обаче, че ще дойде един ден, когато ще разкажа онова, което е още в съзнанието ми, което е свежо, не е забравено.

Ето така се дойде до „Барутен буквар“. Но критиката, странно защо, отбеляза само първата му половина, само онази му част, в която се изтъква повече саможертвата, готовността за активно участие, приобщаването към новите идеи. Да, ама книгата има и друга част…

… Всеки човек носи в себе си и сенчести, усойни, потайни места. Всеки човек се мъчи да ги прикрие, като по този начин закрива една голяма част от своята същност. Той смята, че трябва да излага на припек само онова, което една голяма част от хората също излагат на припек. И понеже цялото общество, всичко, което ни заобикаля, излага само своите светли страни, ние се преструваме, като скриваме другата половина от себе си… Ние не можем да я скрием, разбира се, изцяло, но приличаме на селските жени, които, като перат, простират пред всички, да ги види цялото село, най-хубавото бельо, най-хубавите дрехи. А най-мръсного, най-скъсаното, което също го има във всеки дом, можете да го видите на лозята, може да го видите и в парцалите на плашилата. Аз, като видя хубаво пране, чисто, красиво, белнало се на слънцето, веднага мислено го свързвам с дрипите на плашилата. За мен тези две неща са едно цяло. „

Представянето на новото издание на „Барутен буквар“ ще се състои на 26 февруари от 19 часа в кино „Одеон“ с вход свободен.

Изложба, книга и нова театрална постановка във втория пореден Януари – месец на Радичков или откъде идва най-известният цитат на автора?

За втора поредна година в най-българския месец от календара отдаваме почит на творчеството на неподражаемия майстор на словото Йордан Радичков. Със серия събития – изложба, театрална постановка и нова книга, ще бъде отбелязан Януари – месец на Радичков.

За радост на почитателите на театралното изкуство една от легендарните пиеси на Йордан Радичков ще получи нов живот. На 13 януари пиесата „Януари“ ще се качи на сцената на хасковския театър „Иван Димов”.

Изборът на текста и сцената не е случаен, тъй като през 1989 година пиесата на Радичков се появява в театър „Иван Димов“ и остава в историята на българския театър като една от емблематичните постановки на „Януари“.

На режисьорското място тогава е Иван Добчев, който преобръща представите за съвременен театър с новаторския си подход и екипът на представлението получава множество награди.

Сега историята за оная мистериозна шейн с една пушка, един вълк и една шуба в нея получава новия си прочит благодарение на режисьора Дамян Тенев и екипът актьори Явор Бахаров, Петко Венелинов, Петър Влайков, Димитър Атанасов-Шърата, Емануил Костадинов, Пламен Петков и Димитър Димитров.

Програмата за месец януари ще продължи с непоказвана досега изложба с рисунки на Йордан Радчиков. На 27 януари от 19 часа в столичната Галeрия-книжарница „София Прес“ ще бъдат представени илюстрациите на автора към книгата му „Хора и свраки“.

Изложбата ще представи за първи път на публиката 18 оригинала на рисунките на Радичков, които допълват сврачите му истории.

Книгата се появява през 1990 година във времето на бурните за страната промени. Макар и тихомълком, първата книга за възрастни, която авторът илюстрира сам, остава отпечатък в историята на българската литература и съзнанието на читателите, с един цитат, който ще се превърна в най-разпознаваемата фраза на Йордан Радичков.

„Човекът представлява едно много дълго изречение, написано с голяма любов и вдъхновение, но пълно с правописни грешки“.

Поради една или друга причина той заживява своя самостоятелен живот, откъснат от целия текст, озаглавен „За човека“ от сборника „Хора и свраки“. Цитатът продължава така:

„Човешката Библия е съставена от тези именно изречения, писани с патос и пълни с правописни грешки. Тя тъкмо заради това е написана по този дивен начин и затуй се чете от всички с увлечение. Дори безграмотната сврака може да се види как стои върху някой препинателен знак посред безбрежната Библия и като гледа писмената, потъва в дълбок размисъл.“

Именно тая безграмотна сврака ще кацне на бюрото на писателя, за да разкаже своите истории, поместени в сборника „Хора и свраки“.

С историите в книгата Йордан Радичков успява да обрисува цялото съществуване на човека, което бива неизменно съпъствано от живота на свраката и нейните мъдри макар и безграмотни прасврачи наблюдения.

В „Хора и свраки“  читателят ще намери още множество непреходни бисери, цитати и сентенции, от които е извезана всяка история в книгата.

Настоящото издание излиза с оригиналните илюстрации на Йордан Радичков, които са създадени специално за неговите сврачи истории.

В тях свраката не само ще се диви на човешката Библия. Тя се оказва очевидец на създаването на света, на падането на Икар, тя прелита през рая и напомня на човека за неговото детство и неговото минало. И не стига това, но бог се обръща към нея за съвет как да създаде човека. Със своя сврачи акъл свраката ще покаже на бог своето гнездо и по тоя модел ще бъде създаден човекът:

„Наистина стана по мой образ и мое подобие, но като го гледам как е рошав, заприличва ми донякъде в главата на свраче гнездо. Дори аз, неговият сътворител, не зная в бъдеще какво ще се мъти в туй гнездо!“

Книгата  ще бъде представена от Радослав Чичев, a за изложбата ще говори Антон Стайков. Оформлението на книгата е дело на художника София Попйорданова.

Премиерата на постановката „Януари“ ще се състои на 13 януари в Хасково, а на 27 януари в София ще бъде представена изложбата с илюстрации, заедно с книгата „Хора и свраки“. Изложбата ще може да бъде разгледана до 4 февруари.

Очаква ни нова среща с филмовите сценарии на Йордан Радичков и неговия път в киното

На 29-и ноември почитателите на творчеството на Йордан Радичков ще могат да преоткрият филмовите сценарии на автора, превърнали се във важна част от историята на българското кино.

От 18:30 часа в столичното кино „Одеон“ ще бъде представен десети том от събраните съчинения на Йордан Радичков. В него са събрани текстовете от първите му опити в киното, заедно с някои от най-добре познатите истории, които заживяват на големия екран.

Представянето ще бъде съпъствано от безплатна прожекция на филма „Горещо пладне“ на режисьора Зако Хеския.  За тома ще говори съставителя на събраните съчинения на Йордан Радичков проф. Инна Пелева.

Сред текстовете читателите ще открият един неизвестен на широката публика сценарий, озаглавен „Без име“, който никога не е екранизиран. Историята разказва за съдбата на едно подхвърлено дете в столичен жилищен блок.

Заедно с него томът представя и добре познатите сценарии на „Горещо пладне“, „Всички и никой“ и „Последно лято“.

Пътят на Йордан Радичков в киното всъщност започва с първите му опити с късометражни ленти. Сред тях се нареждат късите филми „Есен“, „Айде да бичиме пънове“ и други заглавия, чиито сценарии са изгубени.

Според проф. Инна Пелева, която е съставител на томовете събрани съчинения, късите филми на Радичков е възможно никога да не са били разписвани, а само маркирани и създавани в следствие на разговор между автора и режисьорите.

Първият филм по Йордан Радичков, който прави голямо впечатление на публиката е лентата „Горещо пладне“ на Зако Хеския.

Той се оказва пълнометражният дебют както за автора, така и за режисьора. Филмът е един от първите в историята на българското кино изцяло заснет извън студията на Бояна.

С историята за човещината, която може да спре за миг целия свят в името на едно дете, филмът е забелязан и на филмовия фестивал в Кан през 1965 година. „Горещо пладне“ се превръща в едно от първите български предложения на престижния форум.

Филмът не печели награда, но следват отзивите: „“Горещо пладне“ е бил един от най-сигурните кандидати за награда в първите дни на кинофестивала в Кан и е предизвикал най-много спорове сред кинокритицте и журналистите“. (Николов, К. Наскоро по екраните – „Горещо пладне“.)

След успеха на „Горещо пладне“ все повече режисьори се престрашават да посегнат към текстовете на Йордан Радичков. До този момент, а и до наши дни, продължава да се обръща внимание на невъзможността текстовете на автората да бъдат екранизирани.

Въпреки това българските режисьори приемат като предизвикателството поетичния език и комплексните истории на автора, за да пресъздадат неговия свят на големия екран.

През 1967 година Бинка Желязкова с оператора Емил Вагенщайн и историята за един баражен балон поемат по пътя, по който ще оставят своята следа в историята на българското кино.

„Привързаният балон“ със сигурност се счита за най-важния филм по сценарий на Йордан Радичков и се превръща в една от емблематичните ленти в българското кино.

Филмът, с участието на някои от най-големите звезди на българското кино и театър, сред които Григор Вачков, Георги Калоянчев, Георги Парцалев и Стоянка Мутафова, получава едва няколко прожекции и е забранен.

Въпреки това представители на филмови разпространители успяват да видят филма и сключват договор за прожектирането му на територията на САЩ и Канада. Българската държава бърза да анулира сделката като поема неустойките по договора. Цензурата е категорична – този филм няма да види бял свят.

След 1989 година „Привързаният балон“ заживява своя втори живот и се утвърждава като големия филм по Йордан Радичков. Между разговорите и забраните обаче сценарият на филма остава завинаги изгубен като не присъства в нито един държавен архив, нито в личния архив на автора.

Макар балонът да не полетява, след неговото заснемане Радичков продължава да се радва на интерес от страна на режисьорите. Христо Христов заснема една от най-обичаните от самия актьор роли на Григор Вачков във филма „Последно лято“, който ще разкаже за потопеното село на Йордан Радичков и неговия герой Иван Ефрейторов.

Критиката приема филма с множество хвалби „странен, оригинален и силен български филм, който руши напластаняваните предубеждения за това, че съвременният живот … е лишен от величавия драматизъм на предишните епохи … неочакван филм, експериментиращ нови форми на киноизказа … многопластова притча… магнетично въздействие … талантливо произведение“

Сам, Григор Вачков споделя „Много бих искал след няколко меса прякорът Митко Бомбата, който го имам от няколко години, да се замени с Ефрейторов, името на героя ми от „Последно лято“.

По време на снимките на „Последно лято“ се доизгражда и силното приятелство между актьора и Радичков, който след това ще напише и своята „Лазарица“ с идеята Вачков да вземе главната роля.

През 1975 година се появява и последният филм със сценарист Йордан Радичков. „Всички и никой“ ще е дебюта в киното на театралния режисьор Крикор Азарян.

През годините излизат още опити върху творчеството на Йордан Радичков. В превода на езика на киното се вклюват още режисьори, които обаче разчитат на своя прочит и пренаписване на Радичков свят.

Така се появяват филмите „Хляб“, „Барутен буквар“, „Веществено доказателство“ и „Козелът“, които обаче не носят името на Радичков като сценарист.

Към днешна дата филмите по творчеството на Радичков са смятани за класика в българското кино.

Десети том от събраните съчинения на Йордан Радичков ще бъде представен на 29-и ноември от 18:30 часа в кино „Одеон“ с безплатна прожекция на филма „Горещо пладне“ с подкрепата на Българска национална филмотека.

Ноев ковчег – предстои нове среща с кулминацията в творчеството на Йордан Радичков

На 25-и септември най-ключовата книга от библиографията на Йордан Радичков ще получи заслужено внимание от гости и жители на столицата. От 18:30 часа в изложбената зала на Столична библиотеката на площад „Славейков“  ще бъде представен романът на автора „Ноев ковчег“, утвърдил се като безспорна кулминация в неговото творчество. Новото издание е по повод 90 години от рождението на Йордан Радичков.

За книгата ще говори проф. Маргарита Младенова, която не е чужда на произведенията  на Радичков. Освен че през творческия си път като режисьор е работила съвместно с автора, в края на миналата година тя представи и своя прочит върху фрагменти от творчеството му, събрани в спектакъла „Луда трева“.

Представянето на „Ноев ковчег“ ще бъде придружено от изложба с илюстрации по текстовете от книгата.  Рисунките са дело на Ива Димитрова, която вече има задълбочен артистичен поглед върху творчеството на автора, благодарение на труда си по кориците на Радичковия сборник с разкази „Свирепо настроение“ и неговия роман „Прашка“.

„И тъй, нагърбвам се със задачата да продължа по-нататък, като започна отново да сковавам бедния плавателен съд и лека-полека да пълня трюма му. Нямам никакви шансове за успех, но при всеки случай си казвам окуражително : „Хайде, удавнико, на добър час!“

Все пак е по-добре да се удавим в океана, отколкото да се удавим на сушата!“

С тези встъпителни думи на „Ноев ковчег“ от 1987 година Йордан Радичков кани читателя на едно изключително литературно пътешествие в дебрите на вселената и човешката душа.

В своя „беден плавателен съд“ писателят приютява всичко, което вдъхновява и тревожи неговата душа, за да може то да оцелее след потопа на битието.

Там читателят ще намери изключителните истории за един спешен щъркел, за дявола, който обича да се преправя на папуняк, за едно черно куче, което се появява като мираж, за Мао Дзъдун, който плаче пред собствения си портрет, както и единствената история в творчеството на Йордан Радичков, разказваща за една твърде неизвестна легенда около залавянето на Васил Левски, а и за много други малки и големи герои, които съставляват цялото сътворение.

С това огромно разнобразие на образи Радичков строи своя Ноев ковчег и успява да разшири дефиницията на онова, което формално до този момент бива приемано като роман. Макар смутена от липсата на главен герой, литературната критика  не пести похвалите си за книгата, въпреки своята несигурност относно жанровото определение на творбата и причисляването ѝ в съответната категория.

След излизането си “Ноев ковчег“ е определена като голямата книга на Йордан Радичков.

И това не е чудно. „Ноев ковчег“ поразява читателя с изключително красивия език, многопластовите истории и тяхната дълбочина, както и особената и всепрощаваща любов към човека и неговия живот.

Като че ли целият творчески път на Йордан Радичков е бил предопределен, за да стигне до своята кулминация в тази несравнима с нищо, писано в българската и световна литература, книга.

Представянето на „Ноев ковчег“ ще се състои на 25-и септември от 18:30 часа в изложбената зала на Столична библиотека. Изложбата ще може да бъде разгледана до 30 септември.

Събрани съчинения Йордан Радичков на специална лятна цена!

Скъпи приятели, до края на месец август ще можете да поръчате всичките досега издадени девет тома събрани съчинения на Йордан Радичков с голямо намаление!

Поръчка

Вместо пълната цена от 225 лева за всичките девет тома, ще можете да се сдобиете с всички разкази, новели, романи, детски книги, пътеписи и пиеси на Радичков за 150 лева!

От първи до девети том ще намерите хронологически подредени всичките му сборници с разкази, както и някои малко известни произведения, неговите новели, трите му романа, сред които е и „Прашка“, трите му детски книги, сред които историите за врабчета, жаби и още нещо, двата му пътеписа – включително „Неосветените дворове“ и вечните пиеси на автора с някои малко известни текстове като нецензурираната версия на „Образ и подобие“.

Можете да се възползвате от намалението до 31 август включително.

Благодарим ви, че сте с нас!

Необходим е за доставка чрез куриер.
Въведете бройка, ако желаете повече от една.
Моля, въведете коректен адрес за доставка! Ако желаете доставка до офис на Speedy - моля, посочете неговия адрес.
Ако изрично не заявите фактура ще получите само касова бележка.
Моля, попълнете данни ако ви е необходима фактура.
Използвайте това поле за уточнения или бележки по поръчката!
Моля, прочетете Общите условия за пазаруване и дайте своето съгласие

„Неосветените дворове“ и Сибирски тетрадки с безплатна доставка!

Преоткрийте Сибир с изключителния пътепис на Йордан Радичков „Неосветените дворове“ и записките от пътуването му през 1963 година „Сибирски тетрадки“.

Можете да поръчате двете заглавия на цената от 30 лева с безплатна доставка до офис на куриер до 16 април включително.

Необходим е за доставка чрез куриер.
Въведете бройка, ако желаете повече от една.
Моля, въведете коректен адрес за доставка! Ако желаете доставка до офис на Speedy - моля, посочете неговия адрес.
Ако изрично не заявите фактура ще получите само касова бележка.
Моля, попълнете данни ако ви е необходима фактура.
Използвайте това поле за уточнения или бележки по поръчката!
Моля, прочетете Общите условия за пазаруване и дайте своето съгласие