До края на месец март имате възможност да поръчате специалния компелкт от още по-специалните истории на Йордан Радичков.
Забравените и недочетени текстове на магьосника на словото заживяват нов живот в специалните издания под оформлението на София Попйорданова.
„Бомбето“, „Козел“ и „Заекът“ са едни от високите примери за литературните постижения на автора.
До края на месец март поръчайте комплекта на цена от 40 лева и с безплатна доставка!
Януари – месец на Радичков 2023 година
Филми, изложби, театрална постановки, лекции и нова книга отбелязват завършването на работата по 12 тома събрани съчинения на неподражаемия Йордан Радичков
Серия събития и непоказвани досега оригинални илюстрации на автора ще обогатят културната програма на Пловдив през целия месец януари
През 2023 година „в най-българския от всички месеци“ – януари, Пловдив ще стане домакин на представянето на финалния том от събраните съчинения на Йордан Радичков. Несравнимия виртуоз и магьосник на словото, драматург и сценарист, авторът е завещал на читателите си многообразно творчество от къси разкази, новели, романи, пътеписи, детски книги, пиеси и филмови сценарии, разположени в цели 12 тома творчество.
Януари – месец на Радичков, ежегодното събитие, което отдава почит на личността и творчеството на Радичков, ще се разшири с множество събития с прожекции, лекции, представяния, изложба и театрална постановка на територията на град Пловдив.
Програмата ще започне на 12 януари с представянето на финалния 12-и том от събраните съчинения на Йордан Радичков от 18:30 часа в Епископската базилика. Повече от 12 години проф. Инна Пелева работи над томовете, събирайки, сравнявайки и контекстуализирайки мноогобхватното творчество на автора. В томовете са събрани всички текстове – публикувани и непубликувани. Финалният том съдържа публицистика, слова, есета, предговори, послеписи, бележки и текстове от архива на Йордан Радичков.
Книгата е разделена на няколко части: „Радичков за себе си, за българите и историята“, „За творците, изкуството и културата“ и „Из архива на писателя“. Сред текстовете са открояват и такива, писани за Ивайло Петров, Бинка Желязкова Константин Павлов, Румен Скорчев, както и по различни поводи като 100 години от „Под игото“, за филма „Привързаният балон“ и още много други.
Между 13 и 19 януари ще бъдат прожектирани четири филма, свързани с творчеството на Йордан Радичков като старт на прожекциите в деня на българското кино ще даде лентата на режисьора Андрей Паунов „Януари“, в която взима участие звездния екип Самуел Финци, Йосиф Сърчаджиев, Захари Бахаров, Леонид Йовчев, Малин Кръстев, Борислав Чучков. Една от най-известните пиеси на Радичков заживява нов живот с изключителната авторска интерпретация на Паунов. Режисьорът ще присъства на прожекцията за среща-разговор с публиката.
Заедно с „Януари“ жители и гости на Пловдив ще имат възможност да видят дигитализираната версия на емблематичния филм на Бинка Желязкова „Привързаният балон“, която беше показана само веднъж в София.
Наред с художествените филми, зрителите ще могат да гледат и две документални ленти за Радичков. „Черказки хроники“ на режисьора Димитър Петков е единствения документален филм за и със участието на Йордан Радичков, в който той разказва за творчеството си. „Бялата сцена и Радичков“ на режисьора Димитър Шарков се фокусира върху постановките и пиесите на Радичков и творчеството на автора в света на театъра.
Програмата ще бъде обогатена с никога непоказвани досега оригинали на илюстрациите на Йордан Радичков в PUNKT на 14 януари. Посетителите ще могат да преоткрият Йордан Радичков като художник. Известен с илюстрациите си на най-обичаната детска книга „Ние, врабчетата“, авторът рисува през целия си живот като завещава огромен архив от никога непоказвани оригинали. Специално подбрана част от тях ще даде нов поглед на посетителите върху личността и творчеството на автора.
На 20 и 22 януари в Епископската базилика изкушените от творчеството на Йордан Радичков ще имат възможност за среща с проф. Инна Пелева, която в рамките на два дни ще проведе две лекции. Лекциите ще се опитат да обгърнат многоликото творчество на автора и да дадат по-задълбочено разбиране за времето, мястото, причините и вдъховението на автора, които спомагат за създаването на 12 тома литературни творби.
Финал на програмата ще даде спектакъла на Катя Петрова „Бомбето“ в Куклен театър Пловдив. Спектакълът е носител на отличията Grand Prix от Международният куклено-театрален фестивал за възрастни “ПИЕРО” 2021 и награда за режисура на Катя Петрова, както и награда Пловдив 2021 в категория „Произведение на изкуството, предназначено за деца“.
Всички събития са с вход свободен, освен „Бомбето“. За спектакъла ще има билети на преференциални цени.
Събитието се осъществява с подкрепата на Фондация Пловдив 2019, Lucky Дом на киното, Епископска базилика и Studio Punkt.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
ПРОГРАМА:
12 януари, 18:30 часа, Епископска базилика – представяне на 12 том от събраните съчинения на Йордан Радичков
13 януари, 18:30 часа, Lucky Дом на киното – прожекция на филма „Януари“
14 януари, 14:00 часа, PUNKT – откриване на изложба с илюстрации на Йордан Радичков
14 януари, 19:00 часа, Lucky Дом на киното – прожекция на филма „Черказки хроники“
15 януари, 19:00 часа, Lucky Дом на киното – прожекция на филма „Бялата сцена и Радичков“
19 януари, 19 часа, Lucky Дом на киното – прожекция на филма „Привързаният балон“
20 и 22 януари, 18:30 часа, Епископска базилика – лекции на проф. Инна Пелева
26 януари, 19 часа, Куклен театър Пловдив – „Бомбето“
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Повече информация за събитието и изданията на Издателство НИКЕ може да откриете на:
https://www.facebook.com/izdatelstvonike/
Няма нищо по-добро от това да четеш пленяваща книга на сянка в летните жеги. Затова през целия месец август можеш да поръчаш подбраните от нас 10 заглавия на Йордан Радичков всяко на цена от 10 лева!
За да направиш поръчка, използвай формата долу и в „Бележки“ напиши избраните от теб заглавия!
Ето и нашата селекция:
След страхотните илюстрации, които получихме за разказа на Йордан Радичков „Януари“, с най-голямо удоволствие ви каним да се включите във второто издание на отворената ни покана за илюстриране на следващ разказ.
Както може би разбрахте, подготвяме електронен сборник с любимите ни разкази на Йордан Радичков и търсим илюстрации за тях. Всеки месец през цялата година един разказ на автора ще търси своя илюстратор.
Най-добрите илюстрации ще бъдат избрани от жури от нашите художници Ива Димитрова и София Попйорданова заедно с един глас от публиката, който събере най-много харесвания.
Избраният художник ще спечели пет книги на Йордан Радичков по избор и участие в предстоящия сборник. Второ място ще спечели три книги по избор, а трето място – една.
Този месец разказът е „Верблюд“, който можеш да намериш по-долу.
Условията за участие са да си до 35 годишна възраст. Крайният срок за подаване на илюстрациите е 14 март. Можеш да ни изпратиш до 3 илюстрации. Изпрати ни ги като коментар под поста ни във фейсбук и на адрес info@izdatelstvonike.com
Размерът на илюстрациите трябва да бъде 14 смх21 см (вертикално) или 21 см х 28 см (хоризонтално) и файловете да бъдат с мин.резолюция 300 DPI, тип на файла – jpg / pdf
Верблюд:
В старите черказки хроники е записано, че верблюдът живее навсякъде: в пясъка, във водата (имало водни верблюди), на небето; който може да погледне в Слънцето, ще види в неговото око верблюд. Записано е още, че той е дошъл най-напред от Луната — опустошил там всичко и когато нямало повече какво да пасе и потъвал навсякъде в прах до гърди, се разпръснал из вселената. Според същите хроники треви и храсти ще се появят на Луната едва след хиляда години и чак тогава ще може да се пасе.
Времето на разселването съвпада с чумното време. Черказци едва погребали своите умрели върху високото плато и на другия ден забелязали, че между камъните се разхождат верблюди. Възможно е туй да са били миражи, или пък очите на страха да са открили това. След време верблюдите изчезнали и когато черказци отишли на платото, видели, че то е оголено като кост и че тук и там върху камъните имало следи от зъбите на верблюда. Може би заради туй в хрониките е записано, че верблюдът яде камъка, както ръждата яде желязото.
Бог създава, верблюдът руши; той превръща всичко в пясъци.
Там, дето живеят верблюди — в Сахара или зад дългата китайска стена, — земята е превърната в пясък. Никой не знае кога и откъде ще се появи верблюдът, защото той живее навсякъде.
Старите хроники отделят особено място на едно откритие: хората, живеещи с верблюд, виждат край себе си фантастични истории. Много странни работи са станали по времето на верблюда. Един ден на небето се появили крави с рибешки опашки. Те не били нито хвъркати, нито пък били заковани там, махали си съвсем спокойно опашките и преживяли. Друг път на платото излязъл египетският фараон и държал реч. В хрониките не е записано нищо от речта, вероятно летописците не са разбирали египетския език. Фараонът нарисувал върху небето крокодил, качил се на него и преминал над къщите. От комините на къщите му влязъл пушек в очите и той плакал.
Неизвестен черказец се прибрал една нощ и вместо жена си намерил в леглото коза. Щом погледнал навън, черказецът видял на прозореца глава на верблюд.
Благодарение на верблюда селяните можали да видят Ной и неговия ковчег. Той се появил на платото, пуснал гълъба, но птицата не намерила маслинено клонче (в Черказки маслиновото дърво не вирее), върнала се в ковчега и Ной си заминал, като решил, че водата на потопа още не се е оттеглила. Веднага след Ной на платото излязъл верблюд и почнал да чеше хълбоците си в камъните. Веднъж пък изникнала от земята триглава ламя и почнала да бълва огън и пушеци. Черказци се въоръжили и се втурнали да отсекат главите на ламята и да спасят селото. Чудовището изчезнало, сякаш пропаднало вдън земя. Вместо него черказци намерили там три верблюда да клатят спокойно косматите си глави.
Времето на верблюда станало като сън. Сините небеса се задръстили толкова много, че Слънцето едва намирало пролуки да се провре — то добивало формата ту на риба, ту на насекомо, ту подскачало като скакалец, ту ставало квадратно.
Небесата се изпълнили с градове, крепостни стени, пасбища, имало две голготи и два божигроба, кръстоносци яздели железни коне, Мойсей се разхождал със скрижалите, като застъпвал Слънцето по опашката, а турци и кърджалии въртели овни на шишове; в същото небе видели как Пилат си измива ръцете, как Крали Марко вдигнал цялата земя и потънал до колене в небето, как Геновева живее с кошутата, какъв е адът и как точно дяволите измъчват грешниците — всичко видели старите черказци — и огъня, и казаните, и катрана. Самите дяволи седели като турци край огъня и много приличали на турците, които въртели овни на шишове. Всичко съществуващо преди черказци — бащи, деди и бабички — се появявало и чезнело върху небето; там те видели и самия Попокатепетъл — вулкана — как изригва огнена земя и застива внезапно, за да добие формата на верблюд.
Хрониките отбелязват също, че старите българи, щом дошли на наша земя, отведнъж открили на нея своите стари пасбища, жените си, дори децата и внуците си, пуснали конете, решени, че тук им е коренът, и когато насядали край огньовете, за да си нарежат на тънки резени пастърмата, зърнали в древната нощ усмивките на славянки, блуждаещите сенки на верблюди и силуетите на коне, които пият вода от Волга. В хрониките не се обяснява как тези неща са видени заедно — вероятно в туй им е помогнал верблюдът — той тогава се е усмихвал.
Много работи са видени, а други са преразказани и записани според разказите на втори и трети лица. Наши мореплаватели са се опитвали да открият Америка, преди още тя да бъде открита, но по пътя си срещали огромни препятствия, страшни водни гърбици, които трошели на трески корабите им, и понеже нашите познавали вече верблюда, откривали него в тези водни гърбици (в началото казахме, че има и водни верблюди). Въпреки всичко някои са успявали да се измъкнат с хитрост и са откривали Америка, но нито един от тях не се е върнал в Черказки, за да разкаже.
Летописците твърдят, че онези, които помиришат верблюда, забравят своя произход и в душата им пониква едно черно цвете. Всичко туй е усложнено от предположения и преразкази и може да се обясни единствено с намесата на верблюда. Някои пък твърдят, че всеки умиращ виждал усмивката на верблюд. Цар Дарий също видял такава усмивка; старият кмет на Черказки, който направи чешма по времето на кметуването, признал, преди да издъхне, че един верблюд е влязъл в стаята, усмихва му се и го кани да тръгне с него на път. Нашите и досега са убедени, че през студеното огнище на покойното време човек може да бъде пренесен единствено от верблюд.
Един черказки пустинник, уединен сред камъните на платото, виждал всяка нощ как една черказка селянка му се усмихвала и го викала. Тя лъскала светлите си зъби върху камъка и все повече се усмихвала. Една нощ пустинникът не издържал, излязъл иззад камъните и в същия миг открил, че не жена, а самият верблюд стоял там и си точел зъбите… Тъй е пропаднал пустинникът и колкото и да търсели на другия ден, дори кост не можали да открият от него — намерили там само една рибена люспа. Тогава решили, че колкото по-голяма е усмивката, толкова по-голяма е вероятността за верблюд.
Селянка разпространяваше дълго слуха, че мъжът й ходи нощем с верблюд. Времената ставаха нови, верблюдът остаряваше, даже за известно време и съвсем го забравяха. Та тази селянка тъкмо в по-новите времена заговори за верблюд и отначало това събуди насмешка, но после зазвуча сериозно и нейните братя една нощ проследиха мъжа й и макар че той много старателно прикривал дирите си, го намериха в една купа сено с верблюда. Черказецът си призна, че чак когато се пристрастил дотолкова, че всяка нощ ходел в купата със сено, разбрал, че това е работа на верблюд. Той не каза дали се е учил заедно с него да яде сено, пък и не го питаха, защото за какво ли друго е можел да ходи!
Пак по това време в черказкия манастир дойде калугер с шевна машина. Той си седеше кротко до прозореца в своята килия и въртеше машината. Можеше да ушие всичко на нея — и мъжко, и женско, и детско. Той шиеше съвсем евтино и седеше кротък като огнище зад прозореца със съвсем кротка усмивка върху косматото си лице. Черказките жени почнаха много да си шият дрехи и навсякъде заговориха за калугера и толкова много говореха, че мъжете решиха, че има някаква магия, и провериха съмненията си… Трябва ли да ви уверявам, че и тук имаше замесен верблюд в косматото лице на калугера.
Един чиновник в общината, незабележим човек с ръкавели, изведнъж реши да се ожени и премина няколко баира, за да си вземе жена. Тези баири лежаха кротко като верблюди и дядото на чиновника го съветваше да не отива толкова далече и да се спъва по гърбиците на верблюдите, защото не се знае какво ще влезе в къщата. Чиновникът не вярваше на старите хроники и си доведе великолепна жена; тя бе яка като Дан Колов — поне тъй твърдяха всички, които бяха виждали бореца по панаирите. Веднъж (бяха си направили къща и я покриваха, жената носеше кал, а мъжът я качваше с кофа) двамата се скараха, жената му каза, че ще го хвърли от къщата, защото гредите на тази къща са нейни, нейният баща ги е докарал от планините. Тихият човек се разбесня, хвърли отгоре пълната кофа върху жена си и макар че тя бе много яка жена, падна в калта и лежа така известно време, за да си вземе дъха. После ревна като лъв и каквато беше едра и както бе гневна и потна, взе първото сечиво и почна да разбива с него къщата. Мъжът падна от покрива, струпаха се съседи, но никой не смееше да пристъпи напред, за да измъкне сечивото от ръцете на жената. Тя въртеше своето страшно сечиво и разбиваше къщата и не спря, докато не превърна всичко в купчина тухли и греди, сякаш оттук бе минало земетресение. Жената се измъкна от червения облак, вдигнат при разрушаването, хвърли сечивото (това бе едно страшно и тежко рало) и погледна струпания народ спокойно, а народът откри върху лицето й едва забележима усмивка. Почнаха да си шушукат, че това е верблюд, и се измъкнаха тихо, а верблюдът ги гледаше с меката си усмивка… Жената запази тази усмивка и след като лежа в болницата и нейният отпечатък се вижда и днес върху лицето й. Тя крачи навсякъде из село, вдига рала и щом чуе гръмотевици, предупреждава черказци да се скрият по домовете, защото от небето ще дойдат верблюди и ще разрушат селото.
Знаменията в небето, записани в старите хроники върху кожата на верблюд, не се повториха. Никой повече не видя Ноевия ковчег, кръстоносците или пък египетския фараон с крокодила. Ние можем да завиждаме само на старите летописци, свидетели на фантастични събития и явления, но можем и да се радваме, че не живеем под страха за ужасната поява на верблюда, нито пък ще тръгнем подир миражите, които издига иронично пред нас, за да ни примами или да ни накара да настръхнат косите ни.
Благословено е нашето време!
И все пак, когато прелиствам старите хроники, когато преминавам през платото, върху чиито скали се виждат следи от зъбите на верблюда, или оглеждам венеца от планини, изплетен от гърбиците на верблюди, не мога да не усетя студенина в сърцето си. Спомням си също записаното от последния езически летописец, когато в Черказки нахлули християните: „И боговете, и хората са създадени от верблюда!“ Опитвал съм се да гледам в Слънцето, за да видя наистина ли там има верблюд, но никога досега не съм откривал нищо, защото, щом погледна, и цялото небе се изпълва изведнъж с въртеливи движения.
Извънредно много съм затруднен с тези хроники и от самото название верблюд. На руски език тази дума значи камила. Но тълкуванието, което се дава на верблюда, отделни откъслеци от неговото описание и начинът на появяване и изчезване в никакъв случай не могат да бъдат свързани с камилата, макар че на няколко места става дума за гърбици. В една хроника се казва, че верблюдът ражда като човек, кърми като човек, макар че пасе само трева. Верблюдът живее единствено чрез тревата, доказателство за което е неговото преселване от Луната след опустошаването й. Но как тогава да си обясним обстоятелството, че има и водни верблюди?
И после: защо верблюдът руши земята и я превръща в пясък? Не трябва ли тъкмо там да потърсим корена на загадката?
Още от детството ние, черказците, всмукваме заедно с майчиното мляко и хрониките за верблюда. Пак по същото време откриваме окото на Слънцето, за да зажумим пред неговата ослепителна светлина. Съветваха ни да не гледаме Слънцето, защото ще видим на него верблюд, а който види верблюд, ослепява. Ние не гледаме окото на Слънцето, затова пък можем да гледаме в което си искаме друго око. Червеното и кръгло кокоше око, жълтото око на кучето, черното биволско око, лъскавото око на коня, където човек може да се огледа. Това са все доверчиви очи, те са спокойни и ви гледат тъй, сякаш че търсят подкрепа. В тях няма верблюд.
Къде да търсим тогава верблюда?
Никой не знае каква форма има той, каква е неговата големина, какъв цвят и какъв мирис има.
Кожите от верблюд, върху които са писани старите хроники, са обработвани на ръка, после времето също тъй дълго ги е обработвало, тъй че ако ги погледнете днес, не ще определите цвета на верблюда и по никакъв начин не може да се докаже той люспест ли е, космат ли е, дали не е имал бронята на старите змейове, или пък е бил гладък като големите морски риби.
Разпитвал съм стари хора и някои от тях са ми казвали със сигурност, че верблюдът има копито — понякога нощем може да се чуе как удря с копито земята.
Други са ми казвали, че няма копито, а само глава като кука и две уши, за да може да чува всичко.
Трети пък твърдят, че верблюдът може да бъде дърво, куче, надгробно слово, коридор или пък човек, както и гущер; той можел да стои зад вратата ви, без да го виждате, само понякога ще усетите дишането му; или пък както си седите понякога, не сте ли забелязвали край вас въздухът да се раздвижва — виждали сте навярно: това е верблюд; или когато сте в къщи, с жената, изведнъж скачате настръхнали, готови сте да се разкъсате със зъби — знайте, че това е работа на верблюд, че той клечи в ъгъла и ви гледа с невидимото си око.
А има и черказци, които мислят, че това са стари истории, времената на верблюда са отминали, хората все пак са излезли по-хитри от него, като измислили времето, разделили го на години и всяка година ни отдалечава от верблюда. Затуй си честитим Нова година! Старите черказци, когато изпращали старата година, казвали: „Отиде си и тоя верблюд!“
В това предположение за времето има известен смисъл, човекът е трябвало да прибегне до хитрост, за да се спаси от ужаса на верблюда, макар че той продължава да върви с копитата си през времето и тук и там ние откриваме върху камъка следи от зъбите му. И досега още не е обяснено защо на няколко години има по една високосна година и месецът февруари става по-голям с един ден. Тъкмо този ден, казват някои черказци, е опашката на верблюда. Който имал добро обоняние, можел в този ден да усети мириса на верблюд.
Трябва да сме доволни все пак и да се поздравим, че човекът е измислил годината, за да може да измерва с нея отдалечаването си от верблюда; и пак посредством нея той ще определи кога са изминали тези хиляда години от преселението, за да поникне трева на Луната и да отидем на нея.
Първите летци след откриването на летателните уреди не забелязали никъде верблюди в пространството. Космонавтите на Съветския съюз и на Съединените американски щати също не разказват нищо за верблюда. Възможно е той да е проникнал много дълбоко във вселената и подобно Халеевата комета само понякога да ни навестява.
Той обезателно ни навестява. През 1959 година учените се озадачиха, че Земята почна да се върти по-бавно. Убеден съм, че някой верблюд е легнал на пътя й и си играе с нея, както котката си играе с кълбо прежда.
Мнозина черказци твърдят, че ако ви ударят в гръб, това било верблюд; че ако чукате на някоя врата и не ви отварят, знайте, че зад вратата дреме око на верблюд. Че ние няма къде всъщност другаде да го търсим, а трябва да се вглеждаме в човешкото око. Тези черказци се опират пак на старите хроники, където на няколко места е записано — вгледайте се в окото, надникнете в неговия кладенец и вижте дали на дъното не дреме верблюд. Старите черказци, преди да тръгнат на път, са се гледали дълго в очите, както и преди да започнат някаква работа. За тях това е било лесно, те са познавали верблюда.
Времето, макар и снизходително, е извършило тази несправедливост към нас, като ни принуждава да търсим нещо, без да го познаваме. Ние не можем да се откажем от търсенето на верблюда, след като заплашва да превърне земята ни в пясъци само заради ужасния си навик да живее в пясъци. Пък и не само земята, той всичко превръща в пясък. Старите хроники ни казват, че ако видим прашна въздишка в пустинята, то това било въздишката на верблюд. Физиците наричат този верблюд атомен взрив, от чиито нажежени зъби пясъкът става на глеч — подобно глечта на застиващия Попокатепетъл, който черказците видели в своите небеса. Ако в градината на човечеството зърнем прашната въздишка на верблюд, това е лошо знамение — небето може да се изпълни с кръстоносци, голготи и кърджалии, наклякали край огньовете, а Ной ще пуска гълъба на платото, за да дири маслиненото клонче.
Верблюдът — казват хрониките — може да превърне в пясък и най-зелената градина на приятелството. Окото да бъде будно, защото никой не знае кога и откъде ще се появи той — той живее навсякъде!
Това ми казват старите черказки хроники за верблюда и аз не мога да не им вярвам, защото те са записани върху самата му кожа.
На 24 октомври ще се навършат 91 години от рождението на писателя Йордан Радичков. На връх рождения му ден ще бъдат връчени първите награди за сборници с къси разкази в дебютното издание на новия национален литеаратурен конкурс с името на автора.
Събитията по повод празника ще започнат на 23 октомври в гр. Берковица с откриване на изложбата с документални фотографии от пътуването на Йордан Радичков в Сибир, което довежда до написването на най-известния му пътепис „Неосветените дворове“.
Същата вечер ще бъде представен и най-известният сборник с новели на автора „Спомени за коне“, който събира в себе си истории за автора Емилиян Станев, за духове и нашествието на великия китайски народ по целия свят, и един от най-запомнящите се текстове на автора – „Спомени за коне“, дал име на сборника.
В него Радичков успява да побере всички герои, които населяват цялото му творчество и да обърне поглед към своето детство. Авторът за първи път задълбочено разказва за истинския случай, при който като дете онемява.
На следващия ден, 24 октомври, рождения ден на Йордан Радичков, за първи път ще бъдат връчени наградите от новата национална литературна награда „Йордан Радичков“.
Ще бъдат отличени най-добри сборници с разкази, появили се през последните две години. Лауреатът, освен парична премия, ще получи и отличителния знак на конкурса – бронзова статуетка, изработена безвъзмездно от скулптора Емил Попов, който претворява една от най-известните рисунки на Радичков от сборника „Хора и свраки“.
Журито – с председател Георги Господинов и участници проф. Инна Пелева, Горан Атанасов и Силва Хачерян, ще определи най-добрите книги. В него тази година беше и проф. Вера Ганчева, която силно се вълнуваше и до последно беше въвлечена в работата по конкурса, но ни напусна през юни месец.
Над 50 заглавия от български автори участват в новия национален литературен конкурс. Журито селектира 10 сборника, които номинира за голямата награда. Имената на победителите ще станат ясни на 24 октомври по време на официална церемония по награждаването в Берковица.
В „Спомени за коне“ Йордан Радичков дава един от най-изчерпателните портрети на родното си село и всички негови жители като новелата се нарежда сред най-важните текстове в творчеството на автора:
“473 жители заедно с нас, двамата, имаше селцето, както казах по-горе, отделно добитъка, двете воденици, един луд, два неподвижни казана за варене на ракия и един подвижен, теглен от конски впряг, предназначен главно за контрабандно варене на ракия и за бързо придвижване, кажи го, почти изпод носа на акцизните се измъкваше, седем или осем овчарски пояти, заградили околовръст селцето, врачка, учител, кметски наместник, полски пъдар, недовършена църква, трима ковачи цигани, духова музика с петима музиканти, две бакалници с две кръчми, всестранна кооперация с трудолюбивото име „Пчела“, машинистер на локомобил, не знам колко на брой ловци, един грамофон марка „Зенит“, плетачна машина, една-единствена машина за мелене на месо, една-единствена бръснарска машинка за подстригване, собственост на училището, най-малко сто зидари, във всяка къща по един зидар, карта на България и друга карта на двете полукълба, сложна училищна машина с топче и с халка, като се нагрее топчето, не може да мине през халката, а ако е студено, минава, за да докаже нагледно на учениците, че при топлина металът се разширява (това ще науча по-късно), и друга една халка, с нея яйчарят мери яйцата дали са маломерни, или ще бъдат закупени на по-висока цена, автобус, минаващ веднъж седмично, без да спира, с марката „Жар-птица“, потънал в прах чак до веждите, бормашина, веялка, няколко часовници-будилници, щъркелови гнезда, телефон, оброци против градушка, суша, наводнения и бедствия от всякакво природно и божие естество, запустели и изоставени, превърнати в змиярници, още един естествен змиярник под селцето, до самата река, зиме там иманяри копаеха и търсеха змийския водач, който бил дебел като кюнец на печка и имал бисер на челото си, духове, вампири и водни таласъми в неограничени количества, едва ли някой би могъл да изчисли по колко се падат на глава от населението, плюс едно припадничаво момиче, плюс болестите по хората и по добитъка, плюс невежеството, плюс нас двамата с глухонямото момиче и горе-долу читателят ще може да добие бледа представа като какво е представлявало селцето в оня летен ден — уморен и стихнал в жегата свят, сам по себе си една затворена вселена, която не се придвижва напред, наникъде не се придвижва, но се върти вътре в себе си и благодарение на своето въртеливо движение продължава да се крепи върху небосвода, за това и днес, обръщайки се към нея и гледайки я как се издига в космическите висини, се изпълвам с възхищение.“
Номинирани автори и сборници за НЛН „Йордан Радичков“ 2020 г.:
Антония Апостолова, „Потъване в мъртво море“, изд. „Жанет 45“
Велина Минкова, Бразилски храст“, изд. „Колибри“
Деян Енев, „Лала Боса“, изд. „Рива“
Зорница Гъркова, „Те никога не казват“, изд. „Фама“
Иван Сухиванов, „Хендрикс и още свобода‘, изд. „Либра Скорп“
Йорданка Белева, „Кедер“, изд. „Жанет 45“
Константин Петров, „Ловци на пеперуди“, изд. „Жанет 45“
Палми Ранчев, „Тази вечер нищо не е случайно“, изд. „Жанет 45“
Пламен Антов, „Голямо червено слънце, самотни електрически светлини“, изд. „Ерго“
Соня Тодорова, Незнайните образи хорски“, изд. „Колибри“
Извънредното положение в страната и света продължава да ни ограничава да се събираме и да се наслаждаваме на културни събития заедно. Но благодарение на ентусиазма и присъствието на духа у много артисти и културни организации, събитията успяха да се пренесат в интернет пространството, където можем да станем част от тях макар и от собствения си дом.
В началото на април ние от Издателство НИКЕ, заедно с актьора Китодар Тодоров и неговия екип щяхме да представим на живо следващата книга на Йордан Радичков. Искахме да направим премиера на видеата, които Китодар засне и да си поговорим за книгата и автора.
Макар да се наложи да отменим срещата ни на живо, ние решихме все пак да изпълним премиерата. За жалост ще трябва да се лишим от разговора и да се задоволим с клиповете на Китодар.
Решихме обаче да не отлагаме нито книгата, нито кратките видеа, защото вярваме, че точно сега за всички ни би било от полза да се отпуснем, да се посмеем заедно с Китодар Тодоров и Йордан Радичков и да разберем колко може да е голяма човешката простотия и как трябва да се спори с една ламя!
На 10 април от 17 часа в интернет пространството почитателите на творчеството на Йордан Радичков ще имат възможност да се срещнат с новото издание на най-смешната книга на автора „Водолей“.
„Някои смятат, че човек върви с простотията си, други пък твърдят обратното — че простотията върви с човека, тъй както той си върви и простотията върви с него; кихне ли, тя също започва да киха, седне ли на някоя маса, тя също сяда до него, вземе ли да говори, тя веднага ще почне да говори заедно с него и не е изключено дори да го надговори. “
Какво всъщност представлява един тенеца и как трябва да се спори с една ламя? С настоящото издание на един от най-смешните сборници с разкази на Йордан Радичков „Водолей“ читателят ще намери отговор на тези и още много невъзможни въпроси.
Книгата се появява за първи път през 1967 година и в нея откриваме първите щрихи за едни от най-обичаните пиеси на автора „Суматоха“ и „Лазарица“. Настоящото издание излиза с фантастичните илюстрации на София Попйорданова.
Представянето на книгата ще представлява премиерата на два нови епизода от предаването „Петък точно в пет“ на Китодар Тодоров. Епизодите са по текстовете „За простотията“ и „Не спори с ламята“ от книгата на Йордан Радичков „Водолей“.
Разказите представят множество причудливи характери и истории от родното място на Радичков и напомнят за чудесата от отминалите времена.
„ Аз съм виждал човек, нищо човек, една педя дребосъче, а простотията му голяма колкото черква. Върви той под ръка със своята черква, като върви, задръства цялата улица, но никак не му мига окото. Мигар на човек с такава огромна простотия може да му мигне окото! Ще те прегази и ще си замине, без дори да те забележи!“
Първият клип от предаването ще излъчим на 10 април от 17 часа в Youtube канала и фейсбук страницата на „Петък точно в пет“. Вторият клип можете да очаквате на 17 април от 17 часа в същите канали.
Поради настоящата ситуация, все още не разполагаме с книгата в ръцете си и нямаме възможност да я доставяме, нито да я разпространим по книжарниците. Ако искате да ни подкрепите, бихте могли да направите своята предварителна поръчка на книгата от нашия сайт с 30 процента отстъпка. След като извънредното положение премине всички поръчки ще бъдат обработени като към момента не се изисква заплащане на книгата, а само предварителна поръчка:
На 26 февруари от 19 часа в столичното кино „Одеон“ почитателите на творчеството на Йордан Радичков и любителите на киното ще имат възможност да се срещнат с новото издание на любимата книга на автора „Барутен буквар“.
„Лично аз имам слабост към една книга с разкази — „Барутен буквар“, това са разкази от съпротивата.” казва Йордан Радичков за своето произведение от 1969 година.
В него читателят открива историите на обикновени хора от малките български села, които преживяват събитията от края на Втората световна война и партизанското движение.
През 2015 година историите от „Барутен буквар“ заживяха своя живот на испански език и обиколиха испаноговорящия свят, който прие с голяма любов историите на автора.
„Барутен буквар“ е великолепна книга“, Хуан Хименес Гарсия, Detour
„Резултатът е едно велико произведение, което се нарежда сред тези от световно ниво“, Роналдо Менендес, Billar de Letras
Радичков поставя това заглавие, „защото историите в него са от времето на букварите, на едва ограмотените хора. Това са герои, така да се каже, от първата скамейка — те още сричат буквара или първата читанка. Те не са минали през гимназиите и университетите, за да са подготвени да прегърнат теоретически една идея. А къде с едно око — като сричат, — къде по интуиция, водени от чувствата си, се приобщават към тази идея. И понеже времето беше такова, барутно, прибягнах до това заглавие.“
Книгата ще бъде представена от режисьорската двойка Петър Вълчанов и Кристина Грозева. Те ще разкажат за историите на Йордан Радичков от „Барутен буквар“ и впечатлението си от тези разкази за съпротивата.
Заедно с това, посетителите на представянето ще имат възможност да гледат и единствения филм на Наум Шопов, в който той сяда на режисьорския стол.
Става въпрос за късометражното заглавие „Хляб“ по едноименния разказ от книгата „Барутен буквар“. Филмът е изключителен документ от историята на българското кино не само заради единствения режисьорски опит на големия актьор, но и заради осъществяването му от слабо познатото студио за експериментални филми в България, съществувало преди 1989 година.
За написването на „Барутен буквар“ Радичков разказва:
„Аз съм от край, който е обвеян от много героични истории, много легенди, те още от детството са покорявали въображението ми. Баща ми е участник в Септемврийското въстание — 1923 година — и от него също съм слушал разкази за подвизите и страданията на бедните хора. Това въстание е било много единно, въодушевено, с трагични последици за целия наш край. Времето на съпротивата в ония мои детски години съм възприел през призмата на една особена романтика, на един особен наивитет… Знаех обаче, че ще дойде един ден, когато ще разкажа онова, което е още в съзнанието ми, което е свежо, не е забравено.
Ето така се дойде до „Барутен буквар“. Но критиката, странно защо, отбеляза само първата му половина, само онази му част, в която се изтъква повече саможертвата, готовността за активно участие, приобщаването към новите идеи. Да, ама книгата има и друга част…
… Всеки човек носи в себе си и сенчести, усойни, потайни места. Всеки човек се мъчи да ги прикрие, като по този начин закрива една голяма част от своята същност. Той смята, че трябва да излага на припек само онова, което една голяма част от хората също излагат на припек. И понеже цялото общество, всичко, което ни заобикаля, излага само своите светли страни, ние се преструваме, като скриваме другата половина от себе си… Ние не можем да я скрием, разбира се, изцяло, но приличаме на селските жени, които, като перат, простират пред всички, да ги види цялото село, най-хубавото бельо, най-хубавите дрехи. А най-мръсного, най-скъсаното, което също го има във всеки дом, можете да го видите на лозята, може да го видите и в парцалите на плашилата. Аз, като видя хубаво пране, чисто, красиво, белнало се на слънцето, веднага мислено го свързвам с дрипите на плашилата. За мен тези две неща са едно цяло. „
Представянето на новото издание на „Барутен буквар“ ще се състои на 26 февруари от 19 часа в кино „Одеон“ с вход свободен.
За втора поредна година в най-българския месец от календара отдаваме почит на творчеството на неподражаемия майстор на словото Йордан Радичков. Със серия събития – изложба, театрална постановка и нова книга, ще бъде отбелязан Януари – месец на Радичков.
За радост на почитателите на театралното изкуство една от легендарните пиеси на Йордан Радичков ще получи нов живот. На 13 януари пиесата „Януари“ ще се качи на сцената на хасковския театър „Иван Димов”.
Изборът на текста и сцената не е случаен, тъй като през 1989 година пиесата на Радичков се появява в театър „Иван Димов“ и остава в историята на българския театър като една от емблематичните постановки на „Януари“.
На режисьорското място тогава е Иван Добчев, който преобръща представите за съвременен театър с новаторския си подход и екипът на представлението получава множество награди.
Сега историята за оная мистериозна шейн с една пушка, един вълк и една шуба в нея получава новия си прочит благодарение на режисьора Дамян Тенев и екипът актьори Явор Бахаров, Петко Венелинов, Петър Влайков, Димитър Атанасов-Шърата, Емануил Костадинов, Пламен Петков и Димитър Димитров.
Програмата за месец януари ще продължи с непоказвана досега изложба с рисунки на Йордан Радчиков. На 27 януари от 19 часа в столичната Галeрия-книжарница „София Прес“ ще бъдат представени илюстрациите на автора към книгата му „Хора и свраки“.
Изложбата ще представи за първи път на публиката 18 оригинала на рисунките на Радичков, които допълват сврачите му истории.
Книгата се появява през 1990 година във времето на бурните за страната промени. Макар и тихомълком, първата книга за възрастни, която авторът илюстрира сам, остава отпечатък в историята на българската литература и съзнанието на читателите, с един цитат, който ще се превърна в най-разпознаваемата фраза на Йордан Радичков.
„Човекът представлява едно много дълго изречение, написано с голяма любов и вдъхновение, но пълно с правописни грешки“.
Поради една или друга причина той заживява своя самостоятелен живот, откъснат от целия текст, озаглавен „За човека“ от сборника „Хора и свраки“. Цитатът продължава така:
„Човешката Библия е съставена от тези именно изречения, писани с патос и пълни с правописни грешки. Тя тъкмо заради това е написана по този дивен начин и затуй се чете от всички с увлечение. Дори безграмотната сврака може да се види как стои върху някой препинателен знак посред безбрежната Библия и като гледа писмената, потъва в дълбок размисъл.“
Именно тая безграмотна сврака ще кацне на бюрото на писателя, за да разкаже своите истории, поместени в сборника „Хора и свраки“.
С историите в книгата Йордан Радичков успява да обрисува цялото съществуване на човека, което бива неизменно съпъствано от живота на свраката и нейните мъдри макар и безграмотни прасврачи наблюдения.
В „Хора и свраки“ читателят ще намери още множество непреходни бисери, цитати и сентенции, от които е извезана всяка история в книгата.
Настоящото издание излиза с оригиналните илюстрации на Йордан Радичков, които са създадени специално за неговите сврачи истории.
В тях свраката не само ще се диви на човешката Библия. Тя се оказва очевидец на създаването на света, на падането на Икар, тя прелита през рая и напомня на човека за неговото детство и неговото минало. И не стига това, но бог се обръща към нея за съвет как да създаде човека. Със своя сврачи акъл свраката ще покаже на бог своето гнездо и по тоя модел ще бъде създаден човекът:
„Наистина стана по мой образ и мое подобие, но като го гледам как е рошав, заприличва ми донякъде в главата на свраче гнездо. Дори аз, неговият сътворител, не зная в бъдеще какво ще се мъти в туй гнездо!“
Книгата ще бъде представена от Радослав Чичев, a за изложбата ще говори Антон Стайков. Оформлението на книгата е дело на художника София Попйорданова.
Премиерата на постановката „Януари“ ще се състои на 13 януари в Хасково, а на 27 януари в София ще бъде представена изложбата с илюстрации, заедно с книгата „Хора и свраки“. Изложбата ще може да бъде разгледана до 4 февруари.
На 30-и октомври от 19 часа на театралната сцена на Столична библиотека най-обичаното представление на Йордан Радичков ще бъде представено пред гости и жители на столицата по повод 90 години от рождението на автора. Специално за софийската публика ще пристигне самодейната трупа от село Антон, която ще представи своята интерпретация на пиесата „Суматоха“.
Самодейците от село Антон се сформират като трупа преди две години и посягат към текста на Радичков, за да се упражняват. За трупата е трудно да намери подходящ театрален текст поради мнозинството от актриси пред актьори.
Въпреки това самодейците припознават текста като свой и обикват героите на Радичков. Не след дълго смело посягат към пушките, мустаците и гамашите на героите, за да пресъздадат Радичковата „Суматоха“ с особения поглед и любовта към театралното изкуство на самойдеците.
„Суматоха“ на трупата от село Антон се радва на местен успех и съставът представя своята постановка в Антон, Пирдоп, Челопеч и Мирково, където представлението се играе с благотворителна кауза.
Движеща сила зад трупата е младият актьор Иван Николов („Това не е Хамлет“), който е родом от село Антон и почитател на творчеството на Йордан Радичков.
„Нова библия“, първият вариант на пиесата „Суматоха“, е първият опит на Йордан Радичков за сцена, когато през 1966 година авторът е въведен в театъра от режисьора Методи Андонов. Построена върху разказа „Суматоха“ от сборника „Водолей“, пиесата се заиграва с притчата за лисицата, която се преструва на умряла, за да достигне своята кулминация в един от най-интересните метафорични образи в българския театър – този на суматохата.
В годините след „Нова библия“ Радичков продължава своята работа върху останалите пиеси като скоро след това се появява и финалния вариант на „Суматоха“.
Една от най-любопитните истории за живота на пиесите на Радичков отвъд граница идва от Прага. Скоро след завършването на финалния вариант на „Суматоха“, пиесата попада на сцената на пражкия театър веднага след събитията от 1968 година. Суматохата в пиесата е представена със зловещите звуци на танковите вериги, а постановката веднага след това е свалена от сцената.
Формалната дата на раждане на автора е 24 октомври, когато ще се навършат 90 години от неговото рождение. По случай кръглата годишнина самодейците от село Антон ще изиграят своята „Суматоха“ на 30 октомври от 19 часа на театралната сцена на Столична библиотека с вход свободен.
Актьроите от самодейната трупа на село Антон са Донка Николова, Цвятко Лубев, Елена Лумбева, Марина Стефанова, Янка Йорданова, Цветанка Маджарова, Цветан Петров, Петър Маринов, Николай Масларски, Лилия Масларски, Станислава Тетевенска
На 25-и септември най-ключовата книга от библиографията на Йордан Радичков ще получи заслужено внимание от гости и жители на столицата. От 18:30 часа в изложбената зала на Столична библиотеката на площад „Славейков“ ще бъде представен романът на автора „Ноев ковчег“, утвърдил се като безспорна кулминация в неговото творчество. Новото издание е по повод 90 години от рождението на Йордан Радичков.
За книгата ще говори проф. Маргарита Младенова, която не е чужда на произведенията на Радичков. Освен че през творческия си път като режисьор е работила съвместно с автора, в края на миналата година тя представи и своя прочит върху фрагменти от творчеството му, събрани в спектакъла „Луда трева“.
Представянето на „Ноев ковчег“ ще бъде придружено от изложба с илюстрации по текстовете от книгата. Рисунките са дело на Ива Димитрова, която вече има задълбочен артистичен поглед върху творчеството на автора, благодарение на труда си по кориците на Радичковия сборник с разкази „Свирепо настроение“ и неговия роман „Прашка“.
„И тъй, нагърбвам се със задачата да продължа по-нататък, като започна отново да сковавам бедния плавателен съд и лека-полека да пълня трюма му. Нямам никакви шансове за успех, но при всеки случай си казвам окуражително : „Хайде, удавнико, на добър час!“
Все пак е по-добре да се удавим в океана, отколкото да се удавим на сушата!“
С тези встъпителни думи на „Ноев ковчег“ от 1987 година Йордан Радичков кани читателя на едно изключително литературно пътешествие в дебрите на вселената и човешката душа.
В своя „беден плавателен съд“ писателят приютява всичко, което вдъхновява и тревожи неговата душа, за да може то да оцелее след потопа на битието.
Там читателят ще намери изключителните истории за един спешен щъркел, за дявола, който обича да се преправя на папуняк, за едно черно куче, което се появява като мираж, за Мао Дзъдун, който плаче пред собствения си портрет, както и единствената история в творчеството на Йордан Радичков, разказваща за една твърде неизвестна легенда около залавянето на Васил Левски, а и за много други малки и големи герои, които съставляват цялото сътворение.
С това огромно разнобразие на образи Радичков строи своя Ноев ковчег и успява да разшири дефиницията на онова, което формално до този момент бива приемано като роман. Макар смутена от липсата на главен герой, литературната критика не пести похвалите си за книгата, въпреки своята несигурност относно жанровото определение на творбата и причисляването ѝ в съответната категория.
След излизането си “Ноев ковчег“ е определена като голямата книга на Йордан Радичков.
И това не е чудно. „Ноев ковчег“ поразява читателя с изключително красивия език, многопластовите истории и тяхната дълбочина, както и особената и всепрощаваща любов към човека и неговия живот.
Като че ли целият творчески път на Йордан Радичков е бил предопределен, за да стигне до своята кулминация в тази несравнима с нищо, писано в българската и световна литература, книга.
Представянето на „Ноев ковчег“ ще се състои на 25-и септември от 18:30 часа в изложбената зала на Столична библиотека. Изложбата ще може да бъде разгледана до 30 септември.