Лято с Радичков

Няма нищо по-добро от това да четеш пленяваща книга на сянка в летните жеги. Затова през целия месец август можеш да поръчаш подбраните от нас 10 заглавия на Йордан Радичков всяко на цена от 10 лева!

За да направиш поръчка, използвай формата долу и в „Бележки“ напиши избраните от теб заглавия!

Ето и нашата селекция:

Необходим е за доставка чрез куриер.
Въведете бройка, ако желаете повече от една.
Моля, въведете коректен адрес за доставка! Ако желаете доставка до офис на Speedy - моля, посочете неговия адрес.
Ако изрично не заявите фактура ще получите само касова бележка.
Моля, попълнете данни ако ви е необходима фактура.
Използвайте това поле за уточнения или бележки по поръчката!
Моля, прочетете Общите условия за пазаруване и дайте своето съгласие

Йордан Радичков – преоткрит класик на съвремието ни

В края на месец май една от най-личните книги на Йордан Радичков „Прашка“ беше преведена на немски език от Андреас Третнер и издадена от eta verlag.  Отзив за книгата се появи в Neue Zürcher Zeitung от литературния критик Йорг Плат:

Разривът между селото и литературата не може да бъде поправен –  българинът Йордан Радичков  – преоткрит класик на съвремието ни. 

С приказно въображение Радичков извлича мъдрост и интелигентност от непринудеността на селското ежедневие и нелепостта на махленските клюки. Романът „Прашка“ от 1977 г. е събитие.
Йорг Плат

 

Клаудио Магрис го нарича „най-известният български писател“ в книгата си за Дунав от 1987 г. По това време Йордан Радичков все още не е достигнал върха на славата си. След падането на Берлинската стена и 1990 г. влиза в парламента на България, но след половин година го напуска разочарован и наранен. В началото на века е бил кандидат за Нобелова награда за литература, преди да почине през 2004 г.

 

Магрис оценява умението на Радичков с приказно въображение да извлича мъдрост и интелигентност от простотата и понякога нелепостта на махленските клюки и ежедневните селски истории. Това  пълно с уважение определение ни кара да го мислим за селски сродник на Бохумил Храбал. За разлика от чеха обаче Йордан Радичков е напълно непознат в днешния немскоезичен свят.
Майстор на кратките форми
Само читателите, които са израснали в ГДР, биха могли да си го спомнят. В братската социалистическа държава са преведени няколко доста весели приказки и детски книжки, сред които и дръзката и забавна „Ние, врабчетата”. За съжаление не са преведени трите романа на Радичков, пътеписът му „Неосветените дворове“ както и разказът „Последното лято“ за съпротивата срещу изкореняването на едно старо село заради строежа на язовир. Андреас Третнер сега за първи път превежда на немски език един от трите романа – „Прашка“ (1977 г.) – за малкото издателство еta в Берлин.

 

Радичков е майстор на кратките форми, от които също е изтъкан и романът „Прашка“. В планинско село безследно е изчезнал самотен млад мъж. Левачко обаче е оставил записки в дневника си, които селяните, обезпокоени от изчезването му, не разбират. Извикват писар, „автор“, който подрежда записките, чете ги заедно с Опекуна на Левачко и собственика на маслобойната (механика), обсъжда ги и добавя свои наблюдения. Но тъй като скоро се усъмнява в здравия разум на своите съмишленици, той продължава да чете сам и без свян нарича една глава в средата на книгата „Бележка на автора“.

 

Възниква постмодерна мозайка от истории и гласове, в която често не е ясно кой от тримата автори всъщност говори: младият мъж на име Левачко, по-възрастният „автор“ или Радичков. Защо младият мъж е изчезнал, разбира се, не е обяснено. Вместо това можем да се възхищаваме на непринудената лекота, с която всеки въпрос остава без отговор, а краищата на всички истории са отворени.

 

Колкото смешно, толкова и тъжно

 

Светът на Левачко се разпада след ненадейната смърт на баща му. Майката се премества да живее при новия си съпруг, наречен Отченаш, който въпреки името си убива животни и жестоко наказва дъщеря си. Младият мъж се усамотява с дементната си баба, изпълнявайки молбата на учителя си по литература Апостолов да наблюдава всичко отблизо и да го записва.

 

Разказите му очертават точна топография на пейзажа около селото: близката река, двете поляни в планината, които приличат на лица, селото отвъд реката, помежду им ромската махала. Левачко изброява имената на долините, платата и низините и описва „жертвените камъни“, стърчащи от ливадите, както християнски, така и „езически“. Емпиричност и природна магия, мистика и далечната история се сливат в едно привидно пространство извън времето.

 

Присъстват обаче и телевизионна кула, град, кола. Или пък зашифрованото изречение: „Бързата кафява лисица прескача мързеливото куче“ за събитията по време на Студената война, които Левачко с въображение кръстосва с народната приказка за лисицата и вълка. Има и зловеща „жена в сиво“, както и дълбока пропаст, която е прозорец към задгробния живот. За младия мъж градския технически свят вече прониква в селската магичност. Той буквално се опитва да съчетае двете неща – затова Опекунът му и собственикът на маслодайницата (механикът) не разбират бележките му. Радичков улавя момента в битието на младия човек, когато животът му се оказва под въпрос – и тук се появява литературата, която опитва да спаси разпада.

 

Меланхолията по упадъка на селото е очевидна у Радичков, но фиктивния „автор“ в романа не пропуска и да я осмее. В продължение на две страници той възпроизвежда разговор между пазача и собственика на маслодайницата, който остава напълно неразбираем за всички извън селото. Пародийната сцена е колкото смешна, толкова и тъжна: разривът между селото и литературата не може да бъде поправен, дори за човека, който за Клаудио Магрис е успял да изобрази изчезването на селската култура за последен път благодарение на „приказната фантазия“ и „ироничната магия“. С „Прашка“ Андреас Третнер и издателство “ета” успяват да преоткрият една съвременна класика.

Отворена покана за илюстратори VOL. 5

Включете се в петото издание на отворената ни покана за илюстриране на разказ на Йордан Радичков!

Както може би разбрахте, подготвяме електронен сборник с любимите ни разкази на Йордан Радичков и търсим илюстрации за тях. Всеки месец през цялата година един разказ на автора ще търси своя илюстратор.

Най-добрите илюстрации ще бъдат избрани от жури от нашите художници Ива Димитрова и София Попйорданова заедно с един глас от публиката, който събере най-много харесвания.

Избраният художник ще спечели пет книги на Йордан Радичков по избор и участие в предстоящия сборник. Второ място ще спечели три книги по избор, а трето място – една.

Този месец  разказът е „Нощна паша“, който можеш да намериш по-долу.

Условията за участие са да си до 35 годишна възраст. Крайният срок за подаване на илюстрациите е 30 май. Можеш да ни изпратиш до 3 илюстрации. Изпрати ни ги като коментар под поста ни във фейсбук и на адрес info@izdatelstvonike.com

Размерът на илюстрациите трябва да бъде 14 смх21 см (вертикално) или 21 см х 28 см (хоризонтално) и файловете да бъдат с мин.резолюция 300 DPI, тип на файла – jpg / pdf

 

Нощна паша:

 

Всеки ден ходя в гората, през цялата зима ходих въпреки студа, а и през пролетта също тъй ходя, кога сам, кога придружен от натрапчив спомен или пък с някоя бедна мисъл в главата, тъй сива и неугледна, че с дни наред я мъкна, без да успея да примамя с нея друга мисъл, за да се съешат двете, да се оплодят, та дано се роди нещо от тях; понякога ми се струва, че дори охлюв с охлюва тъй бавно не се съешват, нито костенурката с костенурка!

Но какво да се прави, като е бедно наоколо ми откъм мисъл? Като е бедно наоколо ми откъм мисъл, то пък е богато откъм, картини. С всеки изминат ден паркът се оживява с народ и с пилета, бавно, но властно, всичко се раззеленява, нежна трева никне, особено на припеците, дърветата бързо се покриват със зелена шума и при тихо време може да се чуе как мъзгата шепне в подкорието им. В такова тихо време дори; кълвачът се смълчава, заслушан в шепота на мъзгата, и ни веднъж не посегва да удари с клюна си по някой клон. Дървото изцяло е съсредоточено в себе си, сякаш казва на кълвача: „Не смей да чукаш на вратата ми!“, и кълвачът, като горски човек, разбира предупреждението и цялата заетост на дървото, затуй не чука на вратата му. За разлика от кълвача, ако мине човек, то той ще почука въпреки предупреждението. По същия този начин, ако човек види, че на някоя стена пише: „Не пипай!“ или „Пази се от боята!“, то той веднага пипва с пръст, за да се убеди дали написаното е истина, и щом се убеди, че е истина, започва първо да ругае стената, после ругае прясната боя, подир боята наругава надписа и най на края наругава себе си… Но нека продължим с картините.

Езерото с патиците, което през цялата зима бе сухо и.без патици, отново е напълнено с вода и из него плуват патици. На малкия остров в езерото се прокрадва желязна лисица, турена там да плаши патиците. Но патицата нали е същество глупаво, като поплува и се погмурка в езерото, излиза спокойно на острова и застава досами прокрадващата се желязна лисица да почисти и да подреди перата си. В съботни дни виждам брнгадири-съботници да копаят и да почистват ланската шума. Една част от шумата се извозва нанякъде, другата част се струпва на камари зад астрономическата обсерватория. Отдалече тези камари напомнят камилско пладнище, все едно че едногърби и двугърби камили са налягали да преживят покрай зелената трева и покрай дърветата. Като гледам как бригадирите работят с греблата, с копачките и с лопатите, виждам колко е несръчен градският човек и как постепенно се отдалечава на стотици и на хиляди светлинни години от простите сечива за работа… Често в клоните на някое дърво ще открия малко птиче с кафява шийка, нежни тонове изтръгва птичето от себе си, превърнато изцяло в кънтящ инструмент. Недалеч от него, скрито в гората, му отвръща друго птиче, също тъй превърнато в кънтящ инструмент за звуци, наричани птичи трели. Най-много тия птичета се срещат в „Крумова кория“. „Крумова кория“ се намира на юг от астрономическата обсерватория, след като се премине ревящата автострада с нежното име алея Яворов. Малко странно звучи това кория в градския парк, но горските специалисти са нарекли това парче гора именно кория, за която цел са турили и надпис, за да може грамотният човек да прочете.

Ден подир ден пролетта все повече и повече завладява всичко, не отминава ни най-малката земна пукнатина. Под клонатите дъбове може да се види как никнат млади дъбчета с по три-четири листица. Те за първи път никнат. Изскубнете ли такова дъбче, ще откриете как досами корена му продължава да стои на стража корубата на желъд. Тези желъди катериците през цялата есен мъкнеха и заравяха в земята, за да има какво да ядат през тежката зима. Но не можаха те да изядат всичко или не всичко заровено в земята намериха, защото тези плахи животинчета заравят желъдите наслука и ги търсят също тъй наслука под дъбовете. По този начин, освен че се прехранват, катериците вършат и полезна работа, защото засаждат желъди. Наблюдавал съм как кучета и деца се втурват срещу катерицата, щом я видят, че е слязла на земята да заравя желъд. Животинчето тъй бързо скрива желъда в земята и тъй енергично се мята в първото дърво, че деца и кучета ни веднъж не успяха да го догонят. И ни веднъж не видях деца да намерят скрития желъд, колкото и дълго да обикаляха и да ровеха с пръчки земята. Добродушните кучета се отдалечаваха по пътя си, придружавайки своите стопани, злонравите оставаха по-дълго време под дърветата, като облайваха катерицата.

През втората половина на зимата в парка се появиха отнякъде скитащи кучета. Те се прокрадваха през гъстите храсти, гледаха отдалеч хората с един странно гузен вид, сякаш току-що бяха бити, и ако се случеше някое от тези кучета да пресече алея, то притичваше бързо през нея с подвита опашка, очаквайки всеки миг да бъде замерено с камък. Това продължи и през месец март. Денем скитниците се криеха в гората, но привечер, с настъпването на здрача, се появяваха покрай алеите, загледани жадно в хората. Не зная дали се взеха мерки за тяхното преследване и изтребване. Забелязах само, че през месец март в парка се появиха надписи, предупреждаващи собствениците на кучета да разхождат кучетата си само вързани. Това продължи близо месец, всеки стопанин водеше кучето си вързано за ремък или синджирче. Лека-полека предупредителните надписи изчезнаха (мисля, че ги крадяха вечер в тъмното), постепенно почнаха да се изгубват и скитащите бездомни кучета. Сега в целия парк няма нито един надпис и всеки разхожда кучето си тъй, както си иска, без страх, че ще пресече пътя на скитащо куче. Бездомниците са се оттеглили много навътре в здрачната гора, само вечер, когато замъждукат електрическите лампи в парка, може да се види как притичва подобно на привидение кучешка сянка и се слива тя мигновено с тъмнината, после на осветеното място с лай се появяват силуетите на няколко кучета, загледани в тъмното. Докато те стоят и облайват мрака, невидимите им стопани ги викат глезено-заканително: „Трезор!“, „Диана!“, „Цезаре!“, или пък от тъмнината някой ще изсвири призивно и пронизително, избрал това свое изсвирване за кучешка парола. По-нататък ние пак ще срещнем тези кучета в тъмнината, за да ги видим как настървено облайваха коня, без да обръщат внимание на кучешките пароли. Но нека преминем към коня.

За първи път видях неговите следи в зелената трева отвъд астрономическата обсерватория. Тук конят бе пасал нежната трева, копитата му бяха потънали дълбоко в меката и мокра пръст. Той бе дошъл откъм алеята при астрономическата обсерватория, бе опасал наполовина зелената трева, другата половина бе изпотъпкал, подир това се бе спуснал по слабия наклон да пресече бумтящата и димна автострада. Следите от копита можеха да се видят при сухата чешма, зад автострадата, продължаваха по една от алеите към „Крумова кория“, там се смесваха със следи от кецове, от туристически обувки, грайфери на велосипедни гуми н колела от бебешки колички, тук-таме се виждаха отпечатъците от меки кучешки лапи, докато на края всичко така се смесваше, че трудно можеше да се разбере кое е следа от копито, кое кучешка лапа, кое туристическа обувка.

Това, че в парка някой бе пасал своя кон, ме озадачи. Пашата не бе кой знае колко богата, за да може стопанинът на коня да разчита, че животното ще се нахрани с тази нежна и слаба трева. Изключено бе това да е скитащ кон, каквито бяха скитащите бездомни кучета. Конят е бил доведен на това място от човек, бил е вързан за близкото дърво и докато е обикалял наоколо, той е опасал цялата трева. Мястото бе избрано добре, това е едно от припечните места в парка, там тревата първа пониква. Вечерно време тук много рядко минаваха хора, особено сега, когато половината алея бе задръстена с камари суха шума. Много от електрическите лампи са изпотрошени, в тях гнездят врабчета, както се вижда, мястото е съвсем удобно човек да изведе нощем коня си на паша. Може би този човек бе конекрадец, затуй извеждаше коня на паша, ползувайки прикритието на тъмнината.

Не можех точно да си обясня защо, но още щом видях отпечатъци от конски копита в парка, те ме заинтригуваха извънредно силно. През тази пролет темата за коня често кръстосва пътя ми: в театъра се играе английската пиеса „Еквус“ (конят), наскоро прочетох стихотворението на Първан Стефанов „Конят“, отпечатано във вестник „Литературен фронт“, телевизията на два пъти излъчи „Сини коне на червена трева“ и „Историята на един кон“. Елисавета Багряна приветствува хан Аспарух, който влезе на кон в историята. Във връзка с хиляда и триста годишнината от основаването на българската държава все по-често и по-често срещам в печата летящи конници, които кръстосват като совалки из историята, разнасят конски тропот из средновековните калдъръми и след като изтрополят през историята, виждам ги как на групи или поединично тия конници понасят своите послания към бъдещето. Но това е само литература и графика навярно, затуй поетът Димитър Методиев се оплаква, че не може да намери една конска подкова, за да я покаже на сина си. И ето че тъкмо в тази литературна ситуация, когато конят е само в нашето въображение, в спомените ни и в историята, изведнъж аз откривам в парка между астрономическата обсерватория и гората ярки следи от кон. Реални следи, дълбоки следи и съвсем пресни.

Още в самото начало бях казал, че ходя всеки ден в гората. Сега това ми даваше възможност да следя и да наблюдавам целия район отвъд астрономическата обсерватория. Много вярвах, че до ден-два ще разбера кой води тук коня си на паша. За ден-два обаче не стана, ами се мина цяла седмица. Продължавах да ходя всеки ден, и сутрин и вечер, но повече следи от коня не намерих. Едва в края на седмицата една сутрин видях, че конят бе идвал отново. През деня работници от парка подпалиха сухата шума, тя повече димеше, отколкото да гори. Това камилско пладнище припламваше лениво и се забулваше в дим, из него се лутаха работници, ръчкаха с дълги пръти шумата с надеждата, че ще лумне силен огън, но влажната шума тлееше и димеше тъй бавно, сякаш имаше намерение да гори през цялата пролет. Този пушек съвсем прогони хората от района. Кой откъде се зададеше, щом видеше, че пуши, веднага се връщаше назад. Хората, изглежда, четяха вестници и знаеха, че пушекът е канцерогенен, затова бягаха от него, както дяволът бяга от тамяна. Аз обаче не бягах, надявах се, че онзи човек тъкмо сега ще почне да води тук редовно коня си, за да използува прикритието на пушека.

Той обаче изглежда, че беше извънредно предпазлив, водеше тук своето животно само като падне мрак. Когато в края на седмицата видях, че конят бе идвал отново, вечерта тръгнах пак към астрономическата обсерватория. В парка имаше малко хора. Разпръснати двойки влюбени седяха на най-осветените места. Влюбените се боят от тъмнината, макар че като се целуват, си затварят очите и нищо не виждат пред себе си, затова мисля, че едва ли някоя влюбена двойка ме е забелязала. Имаше и неколцина собственици на кучета, те бяха пуснали от каишките своите кучета и можеше да се чуе оттук или оттам как някой тихо подвикваше: „Цезаре, тук!“ Кучетата изтичваха напред, връщаха се към своите стопани, вървяха известно време с тях, после с лек тръс се отдалечаваха, губеха се в тъмното, появяваха се внезапно с тихо скимтене, колкото да се обадят на стопаните си, и пак продължаваха да щъкат из парка, ту чезнейки, ту появявайки се на електрическа светлина. Някои с рев и квичене излетяваха от тъмнината, притискаха се към господаря си, господарят им се навеждаше, говореше им тихо и успокоително, а разтрепераните кучета продължаваха да се притискат и да гледат към тъмнината. Горките градски кучета! В какви ли не стресови ситуации изпадат в града, в градските градини и в парковете! Това е, мисля, причината много от градските кучета да имат гузен вид, да се чете плахост в очите им, да бъдат меланхолични или пък крайно злонрави. Една голяма част от тези кучета изпитват страх от гората.

Още щом наближих астрономическата обсерватория, в носа ме удари острата миризма на пушек. Продължих да вървя, излязох на широката алея, тя цялата бе скрита в дима от подпалените камари суха шума. Из дима се виждаха да припламват жълтите езици на огъня, те ту се покатерваха върху сухите гърбици, ту се спускаха и гаснеха мигновено, за да се появят в следващия миг и да затанцуват върху някоя съседна гърбица. Мокрота и влага се прокрадваше отвсякъде, за всеки случай бях взел със себе си чадър. Беззвездно прихлупено небе притискаше гората. Тръгнах из дима покрай подпалената шума, на някои места димът се разпокъсваше и откриваше осветената автострада. Но само за миг. Димната завеса скриваше бързо и плътно автострадата. Сред този дим и припламващия огън най-напред видях човека. Той стоеше край няколко дървета, гърбом към огъня, загледан в нещо пред себе си или замислен за нещо. Фигурата му беше леко прегърбена, ръцете изглеждаха удължени. Очевидно това бе стар човек. Помислих, че е каруцар. Беден човек, който по принуда води вечер късно коня си да пасе от забранената трева на парка… Господи, какъв конекрадец можеше да бъде той!

Ето това си помислих и порових с чадъра шумата пред себе си, дано пламне. Тя пламна като фугас, тъй че се дръпнах бързо назад и крайно разочарован реших да тръгна по обратния път към дома.

И тогава видях коня… И изтръпнах!

Това бе крилат кон.

Той едва-едва пощипваше нежната трева, крилата му бяха отпуснати върху тревата, стояха те като безжизнени. И ако конят направеше няколко крачки, крилата се тътреха по тревата от двете му страни, сухите им пера шумяха. Малко и неохотно пасеше. Забелязах, че по тялото му има стари рани, на места кожата бе охлузена и животното напомняше стар кираджийски кон. Димът от подпалената шума ту го криеше от погледа ми, ту го разкриваше наполовина, та при малко по-голямо напрежение на въображението ми се чинеше, че този крилат кон, макар и бавно и мъчително, започва да плува едва ли не посред дима и всеки миг очаквах да разпери старите си охлузени крила и да се понесе между дърветата и над гората.

Трудно мога да обясня на читателя какво преживях при тази гледка. За първи път в живота си виждах пегас. Сърцето ми се разтуптя силно, чувах как кръвта започва да шуми в жилите ми, съсредоточих се и аз като онуй дърво, което стоеше, заслушано в шума на мъзгата си и викаше на кълвача: „Не смей да чукаш на вратата ми!“ Идеше ми и аз да извикам на сърцето си: „Не смей да чукаш така силно, може да подплашим пегаса!“, но не извиках, зная, че сърцето никога не слуша човека, ами се измъкнах назад, за да се прикрия под ниски храсти. Димът изчезваше, тогава се разкриваше пред очите ми гола картина – умореният човек и умореният кон. Безкрайна тъга ме обгърна отвсякъде, подобно на тежкия и студен дим, нещо ме стисна за гърлото. Човекът, когото бях сметнал за каруцар, продължавате да стои гърбом към огъня, извади цигара и когато я палеше, криеше в шепите си пламъка на кибритената клечка. Ръцете му бяха големи, да не кажа огромни, като ръце на каменар от каменоломна или на ковач. Това бе някой изпаднал поет, който се възползуваше от прикритието на тъмнината, за да извежда на паша своя пегас… Той тръгна към животното, прокашля се с дълбоката глуха кашлица на стар тютюнджия, хвана въжето, което се поклащаше на шията на коня, и без да промълви ни една дума, дръпна въжето. Конят трепна, разтърси тежките си охлузени и изпотрошени крила, те се раздвижиха като при земетресение, но тръпката по тях премина бързо и те останаха отпуснати върху тревата. Човек и кон тръгнаха да се отдалечават и тогава от другата страна на димната алея чух внезапния и неистов лай на кучетата, пуснати на свобода от своите стопани. Те бяха открили крилатия кон и с все сили го облайваха въпреки подвикванията. Между кучешкия лай се чуваше по някой човешки глас: „Трезор, тук!“, „Диана!“, „Цезаре!“, пукот на горяща шума се носеше, суха кашлица достигаше до слуха ми – кашляше пушачът с коня, – сухо и остро шумяха изпотрошените крила на стария кон, който вървеше с наведена глава по петите на своя прегърбен стопанин и накуцваше леко.

Тъмнина и дим ги погълнаха. По едно време чух конски тропот, човекът и конят вероятно бяха стъпили на паважа. Това бяха само няколко такта от конски копита, като стих ми прозвучаха те, тайнствен и неразбираем. С някаква много тайна надеждица попоглеждах прихлупеното небе, дали там, над димната и тъмна гора, няма изведнъж да се появи хвърковатият кон и да превърне небето в приказка. Надеждицата припламна и изгасна, както сухите шумки припламваха и гаснеха в краката ми. От друга страна на дима кучетата продължаваха да облайват тъмнината. Изведнъж ми стана много мъчно, тежко и тъжно. Сякаш целият дим наоколо нахлу и се напласти в душата ми.

Мъчно ми беше за коня.

Отворена покана за илюстратори VOL 4

Включете се в четвъртото издание на отворената ни покана за илюстриране на разказ на Йордан Радичков!

Както може би разбрахте, подготвяме електронен сборник с любимите ни разкази на Йордан Радичков и търсим илюстрации за тях. Всеки месец през цялата година един разказ на автора ще търси своя илюстратор.

Най-добрите илюстрации ще бъдат избрани от жури от нашите художници Ива Димитрова и София Попйорданова заедно с един глас от публиката, който събере най-много харесвания.

Избраният художник ще спечели пет книги на Йордан Радичков по избор и участие в предстоящия сборник. Второ място ще спечели три книги по избор, а трето място – една.

Този месец  разказът е „Двадесети век“, който можеш да намериш по-долу.

Условията за участие са да си до 35 годишна възраст. Крайният срок за подаване на илюстрациите е 28 април. Можеш да ни изпратиш до 3 илюстрации. Изпрати ни ги като коментар под поста ни във фейсбук и на адрес info@izdatelstvonike.com

Размерът на илюстрациите трябва да бъде 14 смх21 см (вертикално) или 21 см х 28 см (хоризонтално) и файловете да бъдат с мин.резолюция 300 DPI, тип на файла – jpg / pdf

 

Двадесети век:

 

Селянката сечеше зелки с един сатър на двора и ги хвърляше в кацата. Като я напълни догоре, тя отиде в мазето и изтърколи оттам друга каца, още по-голяма от първата, и започна и нея да пълни със зелки. Слънцето я топлеше и беше хубаво. Дърветата разсъбличаха бавно шумата си — на тях също им бе хубаво на слънцето. Макар че бяха мършавички, те обичаха да се показват голи. Но селянката не им обръщаше внимание, защото те всяка есен правеха това. Пък и дърветата не обръщаха внимание на жената, защото тя всяка есен сечеше своите зелки на двора.

Двама мъже разтоварваха каци пред съседската казанджийница. Трети мъж гребеше от каците с котел и го сипваше в други каци. Селянката, седнала сред своите зелки, попита онези от казанджийницата защо не са взели чебури, по-леко щяло да им е. Мъжете не ѝ отвърнаха защо не са взели чебури, а продължиха да си гледат работата. По това време там дойдоха още две коли, натоварени с каци. Хората почнаха да стоварват и тях и вършеха това мълчаливо.

— Иване, няма ли да ходиш на камениците? — попита жената. — Ракията си е в казана, но рибата може да изчезне от камениците.

— Риба всеки ден има в реката — каза Иван. — Но ракия всеки ден не се вари.

— Вие, жените, сте като котки на рибата — обади се казанджията. — Остави мъжа си да свари ракията!

Жената обели един кочан със сатъра и го изяде. После при нея дойдоха гъските, цяло стадо, и почнаха нещо да викат.

— Махайте се! — скара им се жената. — Идете в реката да бърникате. Що ще ми бърникате в зелето?

Гъските нещо казаха, посъвещаваха се и тръгнаха към реката. Там имаше и други гъски, които почнаха да подвикват и да си махат крилата. Жената ги видя как се завъртяха край камениците и си помисли, че ще изпоскат цялата риба. На вятъра ще отиде работата на Иван — половин ден трупа камъни в реката и хвърля там кори от хляб, та да се събере риба. Целият посиня от студ, дори зъбите му бяха станали сини.

Селянката пак почна да сече със сатъра, но трябваше да го остави, защото видя биволицата, спряла при зелето. Биволицата стоеше и си люлееше ушите.

— И ти ли искаш зеле? — попита жената.

— Еее! — каза биволицата.

— Иди да пасеш! — каза жената. — Зелето ще ти преседне.

— Еее! — не се съгласи биволицата и продължи да си люлее ушите.

Селянката хвърли към нея един кочан, за да я прогони. Кочанът улучи добичето в муцуната, но то не побягна, а го изяде, като въртеше главата си.

Тогава жената взе една пръчка и изкара биволицата до реката. Реката лежеше гола-голеничка в пясъка, мургава, протягайки се на слънцето. Върху нея пъплеха гъските и си подвикваха нещо. Биволицата спря на брега, помириса водата, а после взе да клати главата  си, сякаш беше недоволна от нея.

Жената я остави там и като се връщаше, надникна в двора на съседката си. Онази се миеше над едно корито и си поливаше с голяма кратуна. Селянката я попита дали е турила оцет във водата. Онази каза, че няма оцет, ами се е намазала с хума.

— Че и аз с хума се мия — каза селянката. — Като се измия с хума, и ми омекне косата.

— Много омеква с хума — каза съседката и почна да изстисква косите си над коритото.

— С оцет пò не омеква.

— Знам аз — каза селянката. — Ами попитахдали нямаш оцет, че утре ще боядисвам прежда. Никъде няма оцет, ще трябва и преждата да натопя в хума.

— Като я натопиш да покисне, и ще омекне — каза съседката.

— Ще взема да я натопя аз.

— Като я натопиш от вечерта, и на другия ден ще бъде като коприна.

— И аз тъй викам. Ще я натопя от вечерта, та за другия ден да ми е готова.

— Туй го зная аз от свекърва ми. Тя винаги топеше вечер преждата.

— И моята свекърва тъй правеше. Натопи си вечер и на другия ден боядисва. Ама хумата с гореща вода я залее.

— И аз с гореща вода я заливам. Цялата омеква, като я залея.

— Попарва се — каза съседката.

Тя се изправи до коритото и почна да навива косите си на кок отпред, на челото. Селянката гледаше как се надебелява мокрият кок и ѝ каза:

— Що не вземеш да отрежеш тази коса? По-лесно ще ти е за миене. И аз имах такава коса, пък една вечер Иван като взе ножицата, и я отряза. Ама да ти кажа, че отведнъж ми олекна.

— Ще взема да я отрежа — каза съседката.

— Мъжът ти ще я отреже. Не е голяма работа, колко работа е!

— А, няма да я отреже! Щом му кажа, и ще я отреже.

— Че иначе за какво ти е мъж — каза селянката. — Отрежи я, а аз да отида да си досека зелето.

Онази остана да доизстисква водата от своя набъбнал кок, а селянката си тръгна да сече зелките. Тя мина край казанджийницата.

Селяните бяха насядали край казана, под него гореше огън и тръбите димяха. Ракията цъцреше от лулите. Мъжете гребяха с пъстри кратунки, които наричаха „цацурки“, и пиеха. Казанджията изхвърляше с вила навън изварените джибри.

— Мене не ме боли глава — говореше Иван. — Може да се пръсна от пиене, а главата не ме боли.

— Ами, не те боли! — каза селянката от другата страна на плета. — Помниш ли лани как те боля?

— Боля ме, защото ми бяха настъргали кожа от ушите на прасе — каза Иван. — Не съм и видял кога са ми я турили в чашата.

— Когато е хубаво пиенето, глава не боли — каза един от мъжете.

— Мене не ме боли — повтаряше Иван. — Само си пея.

— Ти гледай да не пропееш — каза жената и тръгна към своите зелки на двора. — И гледай да не забравиш камениците! —

А Цеко, като се напие, реве като бебе — каза един.

— Аз не рева — каза Иван. — Само си пея. Той взе да бие с юмрук върху кацата и почна да пее.

Един селянин стана и излезе навън, люлеейки се. Там почна да преплита крака и за да не падне, се опря в стената на казанджийницата. Сетне свали каскета си и с него почна да бие стената.

— Ху! — викаше селянинът. — Ху!

— Ще събориш казанджийницата! — викнаха му отвътре.

— Няма да я съборя!

— Няма да я събориш, но ще я събориш! После къде ще си варим ракията?

— Няма да я съборя!

Той се отлепи от стената и тръгна напред. Наведе се да удари земята, но не можа да се изправи и тръгна по нея, лазейки, като от време на време удряше с каскета си.

— Ще събориш земята! — викнаха му от казанджийницата.

— Няма да я съборя! — каза онзи и продължи да удря с каскета.

Казанджията изхвърляше топлите джибри навън. Оттам минаха гъски, защото им бе омръзнало да се лутат в реката, и решиха да опитат тези джибри. Бяха вкусни. Селянинът изхвърляше с вилата, а гъските тъпчеха гушите си.

Те се нахраниха много хубаво и още докато вървяха през градината, усетиха, че им става весело. Една от тях взе да бие с крило земята, както селянинът биеше с каскета си, а другите гъски ѝ казаха, че ще събори земята. Тя им каза, че няма да я събори, и почна да я бие с двете си крила.

Когато стигнаха в двора и видяха селянката да сече зелките и да ги хвърля в кацата, гъските вече съвсем се бяха развеселили, всяка нещо говореше или викаше и никак не си даваше сметка дали другите я слушат, или не я слушат. Те размахваха своите крила, люлееха се, преплитаха си краката, а една от тях имитираше мръсната биволица и само подвикваше: „Еее!“

Те се накачиха върху зелето, дерейки гърлата си, и макар че селянката тръгна към тях със сатъра, не мигнаха.

— Господ да ви убие! — викаше селянката. — Пощурели гъски!

Гъските викаха, че не са пощурели, но селянката не обърна внимание на виковете им, а ги хващаше една по една за шиите и ги хвърляше далече от зелето. Някои продължиха да крещят, а други навириха крака и така си останаха. Селянката седна и пак почна да сече зелето със сатъра. Хвърли няколко зелки в кацата и като погледна отново към стадото, ахна.

Птицитележаха изпънати на двора. Жената изтича при тях, опипа ги всичките, но нито една не мръдна. Те бяха мъртви.

Селянката почна да чупи ръце и да вика пред вида на това натръшкано стадо. Тя се засуети из двора, стигна до оградата и видя оттатък онзи, който биеше земята с каскета. Той бе успял да застане на колене и си потупваше с каскета, когато жената му извика, че гъските са измрели.

— Никак не е лесно, стрино! — викаше селянинът, мислейки за своята си работа. — Да не мислиш, че е лесно!

— Знам — чупеше ръце селянката. — Но какво да правя с гъските!

— Гъските ли! — викаше другият и удряше каскета. — Оскуби ги, оскуби ги!

— Вярно! — ахна жената. — Мъчно ми е, но ще ги оскубя.

— Да не мислиш, че е лесно — викаше онзи. — И на мен ми е мъчно.

— Не е лесно — взе да клати глава жената.

— Не е — съгласи се селянинът. — Свещената си глава не мога да удържа.

Той наистина не можеше да удържи главата си и тя падна върху гърдите му. Жената го остави и хукна към гъските. Те се бяха изпънали, мъртви, но още топли.

Селянката седна сред стадото и почна да скубе гъша та перушина и бързаше да свърши тази работа, преди още птиците да са изстинали. Тя знаеше, че студените гъски се скубят трудно, пък и пухът ще се развали, затова бързаше много да смъкне перушината. Трупаше я на купчина пред себе си, а оскубаните трупове хвърляше настрана.

Труповете бяха тлъсти.

Като оскуба перушината, селянката я натъпка в един чувал и я отнесе вкъщи. Сетне пак седна при своите зелки и почна да ги сече със сатъра.

Тя щеше да си довърши спокойно работата, но един вик я накара да остави сатъра. И хубаво, че го остави, защото инак щеше да съсече ръцете си.

Жената видя нещо невероятно и трябваше да разтърка очите си, преди да повярва. Но то си беше съвсем вярно, колкото и невероятно да ѝсе струваше.

Оттатък зелето нещо шаваше и подвикваше. Бяха гъските. Те се надигнаха, взеха да крещят, въртяха главите си, оглеждаха се една друга и макар че малко залитаха, тръгнаха към селянката. Жената скочи на крака, отстъпи назад, а гъските вървяха право срещу нея голи и викаха нещо.

Но те нямаха никакво намерение да се бият с жената. Минаха край нея с викове и крясъци и продължиха към казанджийницата. Селянката се спусна към съседите и видя там онзи с каскета. Той се бе добрал до оградата и съвсем слабо потупваше с каскета си.

— Господ да ги убие гъските! — извика селянката. — Те са били пияни! Напили са се от джибрите. А пък селянинът ѝ каза:

— Не съм пиян аз, ами главата си не мога да удържа.

И понеже свещената му глава тежеше, той я подпря на оградата.

В този момент на жената ѝ се искаше нещо да излезе насреща ѝ, та да се бори и да се съпротивлява с него. Онези в казанджийницата, съвсем пияни, ревяха и думкаха. Тогава ѝ хрумна да отиде и да вдигне казанджийницата във въздуха. Така и направи. Отиде и вдигна казанджийницата във въздуха. Всичко се обви в прах и дим, а селяните се разлетяха с писъци. Тя видя своя Иван само по бели гащи да тича през двора и да реве. „По гащи, по гащи!“ — зарадвасе селянката, като гледаше мъжа си да тича право към камениците с рибата. И така се бухна в реката, както си беше, с гащите, а краката му посиняха от студ.

То не беше така, ами тя само си го помисли. А щом си го помисли,  ѝ стана по-леко. Не съвсем леко, разбира се, но малко по-леко ѝ стана. И тъкмо да отиде пак при зелките, видя своята съседка. Тя беше рошава, изглежда, бе почнала да вчесва косата си. Съседката тичаше през двора и викаше на селянката, че е истеричава, че е припадничава и че трябва да я откарат в лудницата.

Селянката стисна юмруците си и тръгна към оградата. И тя почна да вика на съседката си, че е истеричава и припадничава.

— Истеричава си! — викаше ѝ. — И свекърва ти беше истеричава.

— Ами ти, ами ти — люлееше плета онази. — Мъжът ти на кука е станал! Всички сте истеричави, а искате хума!

— Не ти ща хумата. И без твоята хума ще си боядисам преждата.

— Боядисай я, боядисай я, да те видя, чумо проклета!

Пък селянката ѝказа, че е сипаница. И че и свекърва ѝбила сипаница, от едрата сипаница, гдето излизат мехури. Те млъкнаха, втренчили се една в друга, разделени само от оградата.

— Защо ми оскуба гъските, маааа! — изпищя съседката изведнъж.

Селянката я гледаше втрещено. —

Защо ми оскуба гъските! За пуха ли? Ще ти преседне тоя пух, ма, свинската си глава ли ще туряш на него, дето мъжа ти я стриже с ножица?

Селянката видя в двора на съседката голите гъски и почна да се смее. Смееше се с все глас, колкото ѝ държат силите. Отведнъж ѝ стана толкова хубаво, че не знаеше къде да се дене от радост.

— Че аз твоите гъски ли съм оскубала? — викаше тя. — Че това били твоите гъски, ма!

Тя се заливаше от смях, толкова силно се смееше, че я заболя коремът и трябваше да го придържа с ръце. И смеейки се, селянката отиде вкъщи и донесе гъшата перушина. Тя почна да я хвърля през оградата към онази, но вятърът я подхващаше леко и я вдигаше, люлееше я и тя плавно застилаше жените, оградата, двора, къщата. А селянката все хвърляше и хвърляше, докато чувалът се изпразни. Съседката, вече прегракнала, си вдигна полите, хукна към улицата, като нещо се заканваше и викаше, че тепърва има да се разправят и че тепърва онази ще има да види.

Селянката постоя до оградата, докато вятърът настла хубаво пуха наоколо. Тя слушаше как мъжът ѝпее и думка в казанджийницата, съвсем забравил за камениците, как наоколо викат гъските, а дърветата продължават да събличат бельото си и да го трупат на купчини върху земята. Тогава жената се обърна и видя зелките. Сатърът лъщеше между тях със стоманата си. Тя го взе, почна настървено да сече своитезелки и да ги хвърля в кацата, като си мислеше, че ако дойде онази, то тя тутакси ще я съсече със сатъра.

Хубаво, че онази не дойде.

Селянката сече, сече, сече, докато съсече всичките зелки.

 

Отворена покана за илюстратори! VOL 3

 

 

Включете се в третото издание на отворената ни покана за илюстриране на следващ разказ на Йордан Радичков!

Както може би разбрахте, подготвяме електронен сборник с любимите ни разкази на Йордан Радичков и търсим илюстрации за тях. Всеки месец през цялата година един разказ на автора ще търси своя илюстратор.

Най-добрите илюстрации ще бъдат избрани от жури от нашите художници Ива Димитрова и София Попйорданова заедно с един глас от публиката, който събере най-много харесвания.

Избраният художник ще спечели пет книги на Йордан Радичков по избор и участие в предстоящия сборник. Второ място ще спечели три книги по избор, а трето място – една.

Този месец  разказът е „Хляб“, който можеш да намериш по-долу.

Условията за участие са да си до 35 годишна възраст. Крайният срок за подаване на илюстрациите е 5 април. Можеш да ни изпратиш до 3 илюстрации. Изпрати ни ги като коментар под поста ни във фейсбук и на адрес info@izdatelstvonike.com

Размерът на илюстрациите трябва да бъде 14 смх21 см (вертикално) или 21 см х 28 см (хоризонтално) и файловете да бъдат с мин.резолюция 300 DPI, тип на файла – jpg / pdf

 

Хляб:

 

От нашата работа нищо на мегдан не излиза, фурнаджийска работа! Станеш в петляно време, замесиш тестото, после идеш да напалиш фурната и докато се обърнеш, гледаш, тестото вече втасало, набъбва в коритото, като че иска да излезе от него. „Хайде, жена, казвам на жената, да намесваме тестото, щото фурната ще изстине!“ И вземаме ние да намесваме тестото и да го правим на кръгли хлебове, докато стигнем половината. Тогава аз почвам да метам с лопатата хлебовете в пещта, а жената донамесва останалото. Отвсекъде иде жежчава, очите парят от пот и от топлина, но работата ни е такава, че преди да туря капака на фурната, не мога крак да подвия. Тестото е жива работа, като жив човек диша около мене, то не търпи помайване.

Чак като туря капака, мога да седна и да изпуша една цигара тютюн, а жената седа и почва да лепи изрезките от купоните. Времето е купонно, хлебът е кът, всека сутрин жената требе да тича в комисарството, за да отчита брашното с купоните. Комисарството ти дава толкова и толкова брашно и срещу него иска толкова и толкова купони. Ако не ти е верен отчетът, край на брашното, загасвай фурната и спускай дървените кепенци!

А пък студена фурна е бетер мъртъв човек!

Та седя аз и пуша тютюна, гледам как жената лепи купоните и позаслушвам с едно ухо не иде ли вече Милойко. И преди още да допуша тютюна, Милойко се задава с трите катъра. „Добрутро, бай Ангеле“, „Добрутро, казвам, много си подранил сабаале!“ „Че подранил съм, бай Ангеле, къде е чак горе Балканът, докато ида, докато насека три товара дърва и се върна, то ще се стъмни. Па и лесничейството не дава сега да сечем на старото сечище, ами се катериме като кози по соватите чак под Тодорини кукли и там събираме сухоежбина. То ти не отърва да ходиш догоре с катърите, изпопадаха им подковите, добичетата съвсем обосеха!“

Добичетата стоят пред фурната с три празни самара, гледат към нас през вдигнатите кепенци и поклащат глави. „Ще ми дадеш един хлеб, ама да е баят, бай Ангеле, щото баятият хлеб е по-спорен.“ „А торбата ще взимаш ли?“ — питам го и соча торбата под тезгяха. „Ще я взема, уговорка имам да я кача днес, хора там ще ме чакат!“ — Той се навежда, та взема торбата с брашно. Торбата я имам от един пощенец, държавна работа е, от тия торби, дето турят пощата в тех. Тя и щемпел си има за пощите и телеграфите на Царство България, непромокаема работа е, в реката да я натопиш, брашното в нея пак сухо ще си остане. Обяснявам това на Милойко, докато той привързва торбата към самара. Върху торбата хвърля зебло, отчупва парче хлеб и дава на добичето. „Хайде, вземи залък хлеб, говори Милойко на катъра, щото имаш товар по нанагорното!“ Другите два катъра извърнаха глави, гледат как натовареният катър дъвче, после се обръщат на другата страна и гледат Милойко. Той улавя юлара на натоварения катър и тръгва по улицата, другите също тръгват, щото са навързани един за друг.

Изчезва Милойко в тъмното, чак сега се осмелявам да въздъхна дълбоко, жената ме поглежда, въздиша и тя, прекръства се и пак почва да лепи купоните. Ни аз казвам нещо, ни тя казва. Винаги, когато Милойко мине в петляно време да вземе торбата с брашното, все си мисля какво би направил, ако го срещне полиция, но не съм го попитал никога. И жената не го е попитала, през целия, ден мълчи и чак вечер, кога чуе да се задават Милойковите катъри, въздъхне шумно. „Добър ви вечер!“ — казва Милойко и пошляпва с пръчка катърите. Сутрин само на мене вика добрутро, а вечер двама ни поздравява! Добър ви вечер! По гласа си личи, не му е леко… И на нас ни олеква!

Жената лепи купоните, копитата на катърите заглъхват по улицата, тогава аз вдигам капака на пещта и почвам да вадя готовите хлебове. Далече е още до съмване, но народът в градеца рано почва да щъка по улиците, кой тръгва за дърва към Балкана, кой в кариерите на Беговица, кой към гарата, а циганите на тумби, на тумби, нарамили дълги прътове, отиват да брулят кестени по Балкана. Един по един хората се отбиват във фурната — „добрутро, бай Ангеле“, „добрутро“ — отвръщам, режа купоните с ножицата и продавам хлебовете, а жената се качва горе в стаята да замесва ново тесто.

Циганите, кога се отбият, се свиват зиморничаво и всека втора дума, изречена от тех, е за комисарството. Те, ако не брулят кестени, на тумби, на тумби клечат пред комисарството, а ако не ги видиш пред комисарството, значи, че са потънали в горите да брулят кестени. На комисарството му е омръзнало от циганите, ама кога изчезнат за по-дълго време, чиновниците се вкисват, щото нема кого да вземат на подбив… Циганите се свиват зиморничаво във фурната, постоплят се малко, вземат да се побутват, за да излизат, задигат един хлеб на излизане и всеки вика на другия: „Аде, че глей кое време стана!“ Нарамват дългите прътове за брулене и ги чувам как говорят високо по пътя: „Тѐ това е човек да има фурна като бай Ангел, па да пече хлеб и да яде, да пече и да яде, та да му дойде до гуша! Малей, какъв студ! Ако горе у Балкана не е паднала слана, на̀!“

Първата фурна продавам преди още слънцето да се е показало. И преди още слънцето да се е показало, отбирам сухи буковини, паля втората фурна и се качвам горе в стаята да почнем пак с жената да намесваме тестото. Всеки ден вадя по две фурни хлеб, в събота три фурни вадя. В неделя не работиме.

Тъй върви ден из ден, година из година, тестото ни изпи двамата с жената, нажежената пещ ни изсуши. Деца дето се пръкнаха, изучиха и се разпилеха, пак останахме сами с жената. Всеки ден по две фурни хлеб месиме, в събота три фурни. Край нема нашата, народ гладен, пусто да опустее това, дето господ го е измислил — три пъти на ден човек да яде. Три пъти на ден и всеки път на софрата да има и хлеб. По петляно време започваме работа във фурната и всичко, що изкараме, народецът го изяжда. Като се обърне човек, вижда, че нищо не е оставил зад себе си. Понякога познати се отбият на приказки, шегуват се: „Бре, ти все месиш хлеб и все нема хлеб!“ „Ей, казвам им, ще вземем един ден с жената да омесиме хлеб, голем като връх Тодорини кукли, па ще го изпечеме, па що го оставиме насред града, та кой какво мине, да реже и от селата като идват в пазарен ден, също да режат и да откарват с каруците и пак да нема свършване! Ето такъв хлеб един ден ние с жената ще омесиме, та като го видите, да ви паднат капите!“

Имаме един каменоделец. Леко Алексов, той не верва. „Че вие, вика, ако омесите такъв хлеб, аз пък давам тук дума, кога умреш, да ти направя паметник, висок като връх Тодорини кукли! Че ти такъв хлеб да опечеш, ще ти требе фурна, голема колкото една къща! Къде ти, колкото една къща, като военния сеновал требе да е голема!“ „Те нали сме живи, казвам на Леко Алексов, ще видите!“

Аз на времето съм учил занаят при един хлебар, македонец. Некога си той държал фурна в Пирот и се хванал на бас, че може да изпече кифла, дълга двайсет и пет метра. Никой не вервал, щото никой не бил виждал такава кифла. Македонецът се запретнал, усукал тестото тънко като връв, премерили с метър и то излезло даже малко повече от двайсет и пет метра. Тогава той взел и навил тестото на колело, метнал го вътре в пещта да се пече, а кога се опекло и вдигнал капака да го изважда, кифлата се била надула толкова много, че напълнила целата пещ. Майсторът разправяше, че требало да строши устата на пещта, за да може да извади кифлата, щото пещта е голема, а пък устата й малка. Така моят майстор спечелил баса и си спомняше, че Пирот ял тая кифла цела седмица.

„Аз съм бил в Пирот, казва Леко Алексов, ама не съм чувал за тая работа.“ „То е било отдавна, казвам му, тя не е скорошна работа.“ Обаче го виждам, че не верва.

На Леко Алексов очите му са все неверващи, все е малко примижал. Това сигурно е от камъка. По цел ден деля каменни кръстове и корита за чешми, все го е страх камъкът да не се пукне под длетото му или да отхвръкне камък в очите, затуй и погледът му е такъв — гледа те, ама не ти верва. На него и характерът му е такъв — и недоверчив, и остър. Ние, хлебарите, сме по-меки хора, с меко тесто работиме, сърцата ни са некак по-меки. На младини бех буен човек, ама щом влезох в тестото, друга мая получих, почнах да втасвам заедно с него и постепенно омекнах. И се бунтувах много едно време, и в бой съм влизал, а сега се вра омекнал във фурната, меся хлебове за народеца — всеки ден по две фурни, в събота три фурни — и гледам, че народецът пак не си е доял.

Като вадя втората фурна и нареждам хлебовете върху тезгяха, един хлеб се преобърна по гръб. „Ай да му се не види, викам си, ръцете ли взеха да ми отслабват, та не мога да измъкна лопатата изпод хлеба, без да го преобръщам!…“ И тръгвам да избиколя и да оправя хлеба, щото ние, хлебарите, сме малко суеверни. Па и само ние ли сме суеверни! Народецът, и той гледа на хлеба като на нещо свето, хлеб не се оставя никога на софрата по гръб, високи гости с хлеб и сол ще бъдат посрещнати, човек не може да стъпи с крак върху хлеба, а по християнските празници верващите се причестяват с хлеб и вино.

И избикалям тезгяха, но преди още да съм стигнал до хлеба, на вратата се показа Леко Алексов. „Добрутро, опече ли хлеба?“ „Добрутро, опекох го. Какво тъй рано, сън ли те не хваща; гледам, че нещо раншко почна да ставаш?“ Леко Алексов ме гледа недоверчиво и остро, като че некоя люспа може да отхвръкне от мене и да се забие в окото му или пък да не би да взема да се разполовя на две, както понекога камъкът се разполовява под удара на чука. „Години, Ангелеее, години! Едно време като заклан спех, а сега дремна, не дремна и ставам, ходя между камъните, яд почва да ме хваща на тех. Ние ще идеме, ще изгнием в тая пуста земя, а камъкът ни гние, ни ръжда хваща. Дай ми е оня хлеб, по-изпеченият дето е!“

Подавам му хлеба, Леко Алексов отчупи, подъвка, подъвка, поогледа фурната и изведнъж се обърна да си върви. „А довиждане!“ Аз оправих преобърнатия по гръб хлеб и пак почнах с лопатата да изваждам останалите от фурната. Докато извадя целата фурна, три или четири хлеба се преобърнаха. „Остарел съм вече! — мисля си. — Моят майстор, македонеца, кога остаре, неговите хлебове също се преобръщаха. Не ще имам май време с жената един ден да опечем хлеб, голем като връх Тодорини кукли, та целия градец да нахраниме с него, и народецът от селата да нахраниме, кога дойде с каруците на пазар.“ Премислям си това, хора идват, режа купони, подавам хлеб и с едно ухо чувам как жена ми стърже горе коритото с огрибката, как го помита и чисти.

До разсъмване продавам целия хлеб, тезгяхът пред мен лежи гол като дюшеме. През вдигнатите кепенци виждам навън купчина загаснали въглища и два-три кубика буковини. Ученици минават по улицата, повече момчетии, турят си крак един на друг, надхитрят се. „Виж ти, мисля си, човек от дете се учи да туря крак на другия, да спъне човека, дето върви пред него!“ Жената излиза с купоните, тръгва към комисарството. Аз разпасвам престилката, пускам кепенците и притварям вратата. Ще слеза по тесната улица да погледна тук и там еснафът какво прави.

В една дупка семкаджията продава тиквени семки. С човека се познаваме от дълги години, той носи тавите със семе, аз да му го пека. „Как е, как е?“ — питам го. „Ами нали виждаш, Ангеле, цел живот с една тиквена семка се боря! Може ли да надделееш с тиквена семка!…“ Гледам го, лицето му също заприличало на тиквена семка. По-нататък шивачът си боде очите, тропосва нещо. При него свръщам да поседя, една цигара тютюн изпушвам. Навсекъде конци, изрезки, не може да влезеш и да не излезеш с конец, залепнал я по крачолите, я по ръкавите. „Мияле, викам му, ще требе да ми ушиеш едни гащи, тия съвсем се дотъркаха.“ „Дадено, ще ушием, нали за това сме шивачи, да шием, да пооблечеме народа с едно-друго.“ „Обличате го, казвам на Миял, ама гледам, че народецът все гол ходи.“ „И аз на това се чудя, клати глава Миял, уж все ново шия, а народът все по̀ оголява!“

Истина е, че ние, занаятчиите, се бориме, колкото можеме, ама с две ръце човек може ли да надделее! С две ръце требе да изхраниш градеца с хлеб. Шивачът с две ръце, с една игла и с един напръстник требе да го облича. Леко Алексов с чук и длето се мъчи да не останат безкръстни гробове в гробищата. Налбантинът, дето е на нашата улица, го гледам, че от зори започва да подковава добитъка. Народ се трупа на опашка, добитъкът не може да върви бос и да кара кирия. По нас пътища лоши, каменисти, добитикът си изпосъсипва копитата. Аз не обичам много да ходя при налбантина, не мога да гледам как повалят говедата, за да ги подковават. От нашите занаятчии най-много се отбивам при Флоро.

Флоро прави грънчарски работи, върти една шарена стока, щом тръгне по селата с нея, като топъл хлеб я граби народът. „Несправедливо е, Флоре, казвам му, твоята стока ходи из народа, ни от дъжд се бои, ни от студ или жега. И моята стока минава през пещ, ама е стока ден за ден.“ „Господ я убил и моята стока, смее се Флоро, ама те, въртя тука колелото, меся глиненото тесто, шарам, та да е по-шарено, белки с тая шарения изхраня къщата си! Нанагорно е, ама да знаеш, че човек лесно се не предава!“

Той не губи кураж, посвирква си с уста, върти колелото и като гледам под навеса му, доста стока е посъбрал. „Че ти и каручката си издокарал“ — казвам му. „Ами че понашарих я“ — върти глава Флоро.

Той издокарал чети по нея, байраци и лъвове, турци и башибозук с пембени гащи, пищови, саби и всекакви страхотии. И все си подсвирква, кога с глас, кога без глас, все щъка насам-натам — у него ни ръце, ни крака могат да стоят мирно, тоя му навик е от грънчарското колело. „Знаеш ли, Флоре, оплаквам се на грънчаря, ръцете ми вече почнаха да треперят, тая заран, като вадех втората фурна, неколко хлебове се преобърнаха по гръб на тезгяха. Скоро ще требе май да й спускам кепенците на моята фурна“. „Не бой се, Ангеле, разправя ми Флоро, ние с тебе скоро нема да пускаме кепенците. Ще месиме тесто и глина, докато некоя заран ни намерят потънали до шиите в тесто и глина.“ „А-а-а, не се съгласявам с него, нема да бъда аз като моя майстор, македонеца. Една сутрин ние го намерихме паднал на стълбите, както свалял дъската с тестото. Той си останал на стълбите, а тестото кипнало и потекло като преспа през вратата. Аз, щом видя, че крака и ръце не държат повече, ще пускам кепенците. От стари хлебари зная, че щом хлебът ти почне да се преобръща по гръб, то и на тебе ти наближава времето!“ „Суеверия, Ангеле, суеверия!“ — казва ми Флоро.

Бъбрем с Флоро, пуша некоя и друга цигара, после си продължавам по пътя. При Леко Алексов се не отбивам, много отломки фърчат от неговите камъни, не знаеш дали нема некоя да ти влезе в окото. При него требе да стоиш по-далечко и да викаш, като приказваш. Затуй при него не се отбивам, само през оградата попогледна какво прави.

Така ошетвам уличката, после се връщам назад, гледам — фурната стои със спуснати кепенци, коминът отгоре не дими. Цела нощ фурната е будувала, нека спи през деня! И аз ще полегна, защото нощният сън не стига. Ние, хлебарите, винаги си отвземаме през деня. Над фурната имаме малка стаица, там спиме с жената. Големата стая ни е работно помещение, там правим маята, там е брашното, там замесваме хлеба в коритото. Хубаво корито имам, седем метра е дълго, дълбоко до пояс, чамово. Полегвам да дремна, мисля си: „Милойко вече е стигнал с катърите, където требе. Дано нищо не му се случи по пътя.“ В първите месеци, кога почнах да заделям по малко брашно, много бех неспокоен, но с време посвикнах. През една фурна минава много брашно, не е трудно човек да позаделя по нещо. Понекога мине полиция, подпита дали не се навъртат хора пазарен ден да искат да купят брашно на черно, дали нещо подозрително не съм забелязал, дали от тия, дето работят по Балкана, некой не носи повече хлеб. „Къде ти! — казвам. То беднотия! Човек тури един хлеб под мишница и докато стигне до кариерите на Беговица, изяде всичко!“ „Ако забележиш нещо, ми казва полицаят, ще дойдеш да обадиш веднага!“ „Ще обадя, казвам, ама не вервам да забележа…“

Дремвам малко в стаицата, кога се събуждам, виждам, че вече се мръкнало, жената подправя маята. „Милойко обади ли се?“ — питам я. „Не се е обаждал“ — казва жената и почва да чисти тестените си ръце.

Станах, пресех брашното, разстлах го по дъното на коритото и слезох долу пред фурната да чакам Милойко. Имам дървена пейка долу, седя на нея, пуша в тъмното и гледам как народецът се прибира. Много дървари минаха с катърите, каменарите от кариерите на Беговица, и те минаха, изнизаха се и циганите кестенари, като одумваха комисарството, а аз все чакам трите катъра в тъмното и гласа на Милойко: „Добър ви вечер!“ Жената, и тя слезе, загърната в плетен шал, поседя до мене на пейката — седи и мълчи. Ние сме като два хлеба, един до друг, от едно и също тесто направени, малко говорим помежду си. Градският часовник удари десет пъти — кани ни да се прибираме. Изправяме се двамата с жената от пейката и се качваме горе в стаицата, без да говориме и без да се гледаме в очите. Само веднъж се попогледнахме, но никой не смее да каже нищо.

И в леглото мълчиме и се ослушваме нема ли да се зададе Милойко с катърите. Вместо Милойко чуваме само ударите на градския часовник и всеки от нас брои наум. „Дванадесет!“ — казва жена ми. Подир час часовникът пак се обади. „Един!“ — казвам на жена ми и чувам, че на вратата се почука три пъти.

Беше Милойко. Шепнешком каза: „Добър ви вечер!“ — и въведе непознат човек, човекът имаше стара рана, требеше да се превърже. „Ще преспи, бай Ангеле, казва ми Милойко, следващата нощ ще го взема и ще го преведа на друго место.“ Превързахме човека, той се опитва да се усмихне, а очите му залепват от умора. Легна, както е с дрехите, само пищова свали от себе си, та го тури под възглавницата. Жената притвори вратата на стаицата, Милойко си отиде тихо и ние се запретнахме да замесваме тестото, щото маята бе шупнала и кипеше.

Аз меся от единия край, жената меси от другия край на коритото и никой никого не поглежда. Като замесихме тестото, слезох долу да напаля фурната. Кога паля първата фурна, не вдигам кепенците, още е много рано — това правя чак като извадя хлеба. Първите дърва изгореха, турих нови дърва в пещта и като пламнаха хубаво, се качих горе да видя дали тестото вече е втасало.

Тестото набъбнало, изпълнило целото корито и се повдига още нагоре. „Време е, казвам на жената, да почнем да намесваме хлебовете.“ И хващам да откъсна от тестото за първия хлеб, но така си останах замръзнал до коритото, щото в тоя миг долу взеха да тропат силно на кепенците. „Отвори! — викат мъжки гласове. — Полиция!“ Вратата зад мен скръцна, на вратата се показа човекът, доведен ни от Милойко. И следа немаше от съненост по лицето му, очите гледаха живо. Той държеше пищова със здравата си ръка, прекрачи прага и застана между двама ни с жената. Казвам му, че през прозорците нема как да се скочи, имам железни пармаци на тех, но ще го преведа през задната врата. Докато аз отварям на полицията, той ще драсне през градината.

Така и направихме. „Сега, сега!“ — викам силно на полицията и водя човека, та му показвам вратата. Той открехна леко вратата към градината, а аз тръгнах към другата врата и като хванах дръжката й, чух, че зад мене се гръмна. Сащисах се, в първия миг не разбрах какво стана, отворих, ония ме блъснаха, неколцина изтропаха с ботушите си към другата врата, викаха: „Стой! Стой!“ — и некой от тех изрева: „Стрезов убиха!“ Некой ме удари изотзаде, та паднах иичком пред пещта, после ме хванаха за косата и ме теглиха по стълбите нагоре, ритаха ме, удряха ме с приклади, питаха ме нещо, но смътно си спомням тия работи, вързаха ми ръцете и краката с върви, овързаха и жената — тя също бе повалена до коритото. „Като хлебарки, да ги опечем живи като хлебарки!“ — чувах, че говореха, ама гласовете като че идеха от много далече.

Помня, че подир това заковаха вратата отвън, некъде задрънчаха тенекии, замириса на газ.

Тогава лека-полека почнах да идвам пак на себе си. Чух, че под мене напалената пещ почна да свисти все по-силно и по-силно, всеки миг можеше да експлодира. Сетих се, че ония са плиснали газ в пещта и са подпалили целата фурна. Чувах как по стените пламъците се катерят с фучене и много бързо се качиха горе на покрива. Огънят се меташе, като че бе побеснела котка, трошеше керемидите на покрива, свлече се после надолу, хвана се за железните пармаци на прозореца и не се отмести оттам. Некъде през пращенето дочух, че часовникът удари три пъти. Беше време да почнем да намесваме с жената хлебовете и да ги сваляме долу, за да заредя първата фурна. Погледнахме се мълчаливо с жената, после погледнахме тестото в големото корито. То набъбваше и едрееше пред очите ни, повдигаше се от коритото нагоре, прилично на голема преспа. Огънят намери пролуки, плъпна по дюшемето, опипа дрехите ни с жената като разбойник и в първия миг малко ме достраша и усетих болка, но болката стихна, видох, че очите на жената престанаха да сълзят и изсъхна ха. И мойте очи спреха да сълзят, станах лек като сажда. Жената, и тя олекна като сажда. Пламъците се виеха, свистеха, обгръщаха от всички страни преспата на тестото, но не можеха да я стопят. От големата тяга ние с жената се повдигнахме като същински сажди, завъртехме се около големия хлеб. „Виждаш ли, викам на жената, какъв голем хлеб ще опечеме сега, като Тодорини кукли голем, целото градче ще нахраниме с него и пак ще остане.“ Жената мълчи, щото е мълчалива по природа, само кима с глава. През пламъците навън гледам как се трупа народ, стиска купоните на комисарството и чака хлебът да се опече, за да си вземе и да тръгне — кой по Балкана, кой по кирия, кой пък към кариерите на Беговица.

Пръв, разбира се, е Милойко с трите катъра. „Добрутро, бай Ангеле!“ — ми вика Милойко и си сваля каскета. Друга заран не си сваля каскета, а сега го сваля и стои гологлав пред мене. „Много си подранил сабаале!“ — му викам. „Ами че подраних, бай Ангеле, лесничейството не дава да сечем дърва в старото сечище, требе да се катериме чак горе по соватите. И то, докато иде човек и докато се върне, се мръкне.“ По-натам гледам циганите, на тумби, на тумби, подпрели се на дългите прътове, стоят и се топлят на огъня. Шивачът, целият в конци и с един метър, стои, ама нема как да мине през огъня, за да дойде и да ми вземе мерка; бехме говорили да ми шие нови гащи, щото старите съвсем се дотъркаха. И Леко Алексов виждам, той стои по-назад, примижал и недоверчив, страх го е сигурно да не фръкне некоя искра от огъня и да го ослепи. Огънят догаря, а народът все иде и иде, защото денят на градчето започва през моята хлебарница и всеки човек първо оттука минава, за да отнесе един хлеб под мишница. Покривът не издържа, подхлъзна се на една страна и падна с тресък пред фурната. Народът се поотмести, но не се пръсна. Казвам на жената: „Всичко разбирам, само едно не разбирам, кой ни предаде!“ Жената не казва нищо, само повдига рамене.

Като падна покривът, останахме под открито небе, звезди имаше горе, виждаше се дори тъмният масив на Балкана. Ветър ни поде с жената, също като сажди, завърте ни и ние паднахме леко върху пейката пред фурната. Помня, че тогава казах на Милойко: „Кажи, Милойко, на нашите хора в Балкана, че брашно повече не мога да пращам, щото от всичкото брашно омесихме хлеб с жената и го опекохме тоя хлеб, та ще има целият градец да яде от него, и за нашите хора ще има в Балкана, а така също и за народеца от селата, когато идва в пазарен ден с каруците. Всеки хлеб е свет, Милойко, ама тоя хлеб, дето сега опекохме, е най-свет!“ Милойко стои гологлав и кима с глава, трите катъра — и те гологлави — гледат към нас и кимат с глави.

В далечината, градският часовник започва да бие. „Колко пъти удари часовникът?“ — питам жената. „Ми знам ли, казва ми тя, нещо се бех замислила и забравих да броя.“ „Че и аз нещо се бех замислил, казвам й, и аз не преброих колко пъти удари!“

Оттогава с жената престанахме да броим колко пъти бие часовникът.

Отворена покана за илюстратори! VOL 2

 

След страхотните илюстрации, които получихме за разказа на Йордан Радичков „Януари“, с най-голямо удоволствие ви каним да се включите във второто издание на отворената ни покана за илюстриране на следващ разказ.

Както може би разбрахте, подготвяме електронен сборник с любимите ни разкази на Йордан Радичков и търсим илюстрации за тях. Всеки месец през цялата година един разказ на автора ще търси своя илюстратор.

Най-добрите илюстрации ще бъдат избрани от жури от нашите художници Ива Димитрова и София Попйорданова заедно с един глас от публиката, който събере най-много харесвания.

Избраният художник ще спечели пет книги на Йордан Радичков по избор и участие в предстоящия сборник. Второ място ще спечели три книги по избор, а трето място – една.

Този месец  разказът е „Верблюд“, който можеш да намериш по-долу.

Условията за участие са да си до 35 годишна възраст. Крайният срок за подаване на илюстрациите е 14 март. Можеш да ни изпратиш до 3 илюстрации. Изпрати ни ги като коментар под поста ни във фейсбук и на адрес info@izdatelstvonike.com

Размерът на илюстрациите трябва да бъде 14 смх21 см (вертикално) или 21 см х 28 см (хоризонтално) и файловете да бъдат с мин.резолюция 300 DPI, тип на файла – jpg / pdf

Верблюд:

 

В старите черказки хроники е записано, че верблюдът живее навсякъде: в пясъка, във водата (имало водни верблюди), на небето; който може да погледне в Слънцето, ще види в неговото око верблюд. Записано е още, че той е дошъл най-напред от Луната — опустошил там всичко и когато нямало повече какво да пасе и потъвал навсякъде в прах до гърди, се разпръснал из вселената. Според същите хроники треви и храсти ще се появят на Луната едва след хиляда години и чак тогава ще може да се пасе.

Времето на разселването съвпада с чумното време. Черказци едва погребали своите умрели върху високото плато и на другия ден забелязали, че между камъните се разхождат верблюди. Възможно е туй да са били миражи, или пък очите на страха да са открили това. След време верблюдите изчезнали и когато черказци отишли на платото, видели, че то е оголено като кост и че тук и там върху камъните имало следи от зъбите на верблюда. Може би заради туй в хрониките е записано, че верблюдът яде камъка, както ръждата яде желязото.

Бог създава, верблюдът руши; той превръща всичко в пясъци.

Там, дето живеят верблюди — в Сахара или зад дългата китайска стена, — земята е превърната в пясък. Никой не знае кога и откъде ще се появи верблюдът, защото той живее навсякъде.

Старите хроники отделят особено място на едно откритие: хората, живеещи с верблюд, виждат край себе си фантастични истории. Много странни работи са станали по времето на верблюда. Един ден на небето се появили крави с рибешки опашки. Те не били нито хвъркати, нито пък били заковани там, махали си съвсем спокойно опашките и преживяли. Друг път на платото излязъл египетският фараон и държал реч. В хрониките не е записано нищо от речта, вероятно летописците не са разбирали египетския език. Фараонът нарисувал върху небето крокодил, качил се на него и преминал над къщите. От комините на къщите му влязъл пушек в очите и той плакал.

Неизвестен черказец се прибрал една нощ и вместо жена си намерил в леглото коза. Щом погледнал навън, черказецът видял на прозореца глава на верблюд.

Благодарение на верблюда селяните можали да видят Ной и неговия ковчег. Той се появил на платото, пуснал гълъба, но птицата не намерила маслинено клонче (в Черказки маслиновото дърво не вирее), върнала се в ковчега и Ной си заминал, като решил, че водата на потопа още не се е оттеглила. Веднага след Ной на платото излязъл верблюд и почнал да чеше хълбоците си в камъните. Веднъж пък изникнала от земята триглава ламя и почнала да бълва огън и пушеци. Черказци се въоръжили и се втурнали да отсекат главите на ламята и да спасят селото. Чудовището изчезнало, сякаш пропаднало вдън земя. Вместо него черказци намерили там три верблюда да клатят спокойно косматите си глави.

Времето на верблюда станало като сън. Сините небеса се задръстили толкова много, че Слънцето едва намирало пролуки да се провре — то добивало формата ту на риба, ту на насекомо, ту подскачало като скакалец, ту ставало квадратно.

Небесата се изпълнили с градове, крепостни стени, пасбища, имало две голготи и два божигроба, кръстоносци яздели железни коне, Мойсей се разхождал със скрижалите, като застъпвал Слънцето по опашката, а турци и кърджалии въртели овни на шишове; в същото небе видели как Пилат си измива ръцете, как Крали Марко вдигнал цялата земя и потънал до колене в небето, как Геновева живее с кошутата, какъв е адът и как точно дяволите измъчват грешниците — всичко видели старите черказци — и огъня, и казаните, и катрана. Самите дяволи седели като турци край огъня и много приличали на турците, които въртели овни на шишове. Всичко съществуващо преди черказци — бащи, деди и бабички — се появявало и чезнело върху небето; там те видели и самия Попокатепетъл — вулкана — как изригва огнена земя и застива внезапно, за да добие формата на верблюд.

Хрониките отбелязват също, че старите българи, щом дошли на наша земя, отведнъж открили на нея своите стари пасбища, жените си, дори децата и внуците си, пуснали конете, решени, че тук им е коренът, и когато насядали край огньовете, за да си нарежат на тънки резени пастърмата, зърнали в древната нощ усмивките на славянки, блуждаещите сенки на верблюди и силуетите на коне, които пият вода от Волга. В хрониките не се обяснява как тези неща са видени заедно — вероятно в туй им е помогнал верблюдът — той тогава се е усмихвал.

Много работи са видени, а други са преразказани и записани според разказите на втори и трети лица. Наши мореплаватели са се опитвали да открият Америка, преди още тя да бъде открита, но по пътя си срещали огромни препятствия, страшни водни гърбици, които трошели на трески корабите им, и понеже нашите познавали вече верблюда, откривали него в тези водни гърбици (в началото казахме, че има и водни верблюди). Въпреки всичко някои са успявали да се измъкнат с хитрост и са откривали Америка, но нито един от тях не се е върнал в Черказки, за да разкаже.

Летописците твърдят, че онези, които помиришат верблюда, забравят своя произход и в душата им пониква едно черно цвете. Всичко туй е усложнено от предположения и преразкази и може да се обясни единствено с намесата на верблюда. Някои пък твърдят, че всеки умиращ виждал усмивката на верблюд. Цар Дарий също видял такава усмивка; старият кмет на Черказки, който направи чешма по времето на кметуването, признал, преди да издъхне, че един верблюд е влязъл в стаята, усмихва му се и го кани да тръгне с него на път. Нашите и досега са убедени, че през студеното огнище на покойното време човек може да бъде пренесен единствено от верблюд.

Един черказки пустинник, уединен сред камъните на платото, виждал всяка нощ как една черказка селянка му се усмихвала и го викала. Тя лъскала светлите си зъби върху камъка и все повече се усмихвала. Една нощ пустинникът не издържал, излязъл иззад камъните и в същия миг открил, че не жена, а самият верблюд стоял там и си точел зъбите… Тъй е пропаднал пустинникът и колкото и да търсели на другия ден, дори кост не можали да открият от него — намерили там само една рибена люспа. Тогава решили, че колкото по-голяма е усмивката, толкова по-голяма е вероятността за верблюд.

Селянка разпространяваше дълго слуха, че мъжът й ходи нощем с верблюд. Времената ставаха нови, верблюдът остаряваше, даже за известно време и съвсем го забравяха. Та тази селянка тъкмо в по-новите времена заговори за верблюд и отначало това събуди насмешка, но после зазвуча сериозно и нейните братя една нощ проследиха мъжа й и макар че той много старателно прикривал дирите си, го намериха в една купа сено с верблюда. Черказецът си призна, че чак когато се пристрастил дотолкова, че всяка нощ ходел в купата със сено, разбрал, че това е работа на верблюд. Той не каза дали се е учил заедно с него да яде сено, пък и не го питаха, защото за какво ли друго е можел да ходи!

Пак по това време в черказкия манастир дойде калугер с шевна машина. Той си седеше кротко до прозореца в своята килия и въртеше машината. Можеше да ушие всичко на нея — и мъжко, и женско, и детско. Той шиеше съвсем евтино и седеше кротък като огнище зад прозореца със съвсем кротка усмивка върху косматото си лице. Черказките жени почнаха много да си шият дрехи и навсякъде заговориха за калугера и толкова много говореха, че мъжете решиха, че има някаква магия, и провериха съмненията си… Трябва ли да ви уверявам, че и тук имаше замесен верблюд в косматото лице на калугера.

Един чиновник в общината, незабележим човек с ръкавели, изведнъж реши да се ожени и премина няколко баира, за да си вземе жена. Тези баири лежаха кротко като верблюди и дядото на чиновника го съветваше да не отива толкова далече и да се спъва по гърбиците на верблюдите, защото не се знае какво ще влезе в къщата. Чиновникът не вярваше на старите хроники и си доведе великолепна жена; тя бе яка като Дан Колов — поне тъй твърдяха всички, които бяха виждали бореца по панаирите. Веднъж (бяха си направили къща и я покриваха, жената носеше кал, а мъжът я качваше с кофа) двамата се скараха, жената му каза, че ще го хвърли от къщата, защото гредите на тази къща са нейни, нейният баща ги е докарал от планините. Тихият човек се разбесня, хвърли отгоре пълната кофа върху жена си и макар че тя бе много яка жена, падна в калта и лежа така известно време, за да си вземе дъха. После ревна като лъв и каквато беше едра и както бе гневна и потна, взе първото сечиво и почна да разбива с него къщата. Мъжът падна от покрива, струпаха се съседи, но никой не смееше да пристъпи напред, за да измъкне сечивото от ръцете на жената. Тя въртеше своето страшно сечиво и разбиваше къщата и не спря, докато не превърна всичко в купчина тухли и греди, сякаш оттук бе минало земетресение. Жената се измъкна от червения облак, вдигнат при разрушаването, хвърли сечивото (това бе едно страшно и тежко рало) и погледна струпания народ спокойно, а народът откри върху лицето й едва забележима усмивка. Почнаха да си шушукат, че това е верблюд, и се измъкнаха тихо, а верблюдът ги гледаше с меката си усмивка… Жената запази тази усмивка и след като лежа в болницата и нейният отпечатък се вижда и днес върху лицето й. Тя крачи навсякъде из село, вдига рала и щом чуе гръмотевици, предупреждава черказци да се скрият по домовете, защото от небето ще дойдат верблюди и ще разрушат селото.

Знаменията в небето, записани в старите хроники върху кожата на верблюд, не се повториха. Никой повече не видя Ноевия ковчег, кръстоносците или пък египетския фараон с крокодила. Ние можем да завиждаме само на старите летописци, свидетели на фантастични събития и явления, но можем и да се радваме, че не живеем под страха за ужасната поява на верблюда, нито пък ще тръгнем подир миражите, които издига иронично пред нас, за да ни примами или да ни накара да настръхнат косите ни.

Благословено е нашето време!

И все пак, когато прелиствам старите хроники, когато преминавам през платото, върху чиито скали се виждат следи от зъбите на верблюда, или оглеждам венеца от планини, изплетен от гърбиците на верблюди, не мога да не усетя студенина в сърцето си. Спомням си също записаното от последния езически летописец, когато в Черказки нахлули християните: „И боговете, и хората са създадени от верблюда!“ Опитвал съм се да гледам в Слънцето, за да видя наистина ли там има верблюд, но никога досега не съм откривал нищо, защото, щом погледна, и цялото небе се изпълва изведнъж с въртеливи движения.

Извънредно много съм затруднен с тези хроники и от самото название верблюд. На руски език тази дума значи камила. Но тълкуванието, което се дава на верблюда, отделни откъслеци от неговото описание и начинът на появяване и изчезване в никакъв случай не могат да бъдат свързани с камилата, макар че на няколко места става дума за гърбици. В една хроника се казва, че верблюдът ражда като човек, кърми като човек, макар че пасе само трева. Верблюдът живее единствено чрез тревата, доказателство за което е неговото преселване от Луната след опустошаването й. Но как тогава да си обясним обстоятелството, че има и водни верблюди?

И после: защо верблюдът руши земята и я превръща в пясък? Не трябва ли тъкмо там да потърсим корена на загадката?

Още от детството ние, черказците, всмукваме заедно с майчиното мляко и хрониките за верблюда. Пак по същото време откриваме окото на Слънцето, за да зажумим пред неговата ослепителна светлина. Съветваха ни да не гледаме Слънцето, защото ще видим на него верблюд, а който види верблюд, ослепява. Ние не гледаме окото на Слънцето, затова пък можем да гледаме в което си искаме друго око. Червеното и кръгло кокоше око, жълтото око на кучето, черното биволско око, лъскавото око на коня, където човек може да се огледа. Това са все доверчиви очи, те са спокойни и ви гледат тъй, сякаш че търсят подкрепа. В тях няма верблюд.

Къде да търсим тогава верблюда?

Никой не знае каква форма има той, каква е неговата големина, какъв цвят и какъв мирис има.

Кожите от верблюд, върху които са писани старите хроники, са обработвани на ръка, после времето също тъй дълго ги е обработвало, тъй че ако ги погледнете днес, не ще определите цвета на верблюда и по никакъв начин не може да се докаже той люспест ли е, космат ли е, дали не е имал бронята на старите змейове, или пък е бил гладък като големите морски риби.

Разпитвал съм стари хора и някои от тях са ми казвали със сигурност, че верблюдът има копито — понякога нощем може да се чуе как удря с копито земята.

Други са ми казвали, че няма копито, а само глава като кука и две уши, за да може да чува всичко.

Трети пък твърдят, че верблюдът може да бъде дърво, куче, надгробно слово, коридор или пък човек, както и гущер; той можел да стои зад вратата ви, без да го виждате, само понякога ще усетите дишането му; или пък както си седите понякога, не сте ли забелязвали край вас въздухът да се раздвижва — виждали сте навярно: това е верблюд; или когато сте в къщи, с жената, изведнъж скачате настръхнали, готови сте да се разкъсате със зъби — знайте, че това е работа на верблюд, че той клечи в ъгъла и ви гледа с невидимото си око.

А има и черказци, които мислят, че това са стари истории, времената на верблюда са отминали, хората все пак са излезли по-хитри от него, като измислили времето, разделили го на години и всяка година ни отдалечава от верблюда. Затуй си честитим Нова година! Старите черказци, когато изпращали старата година, казвали: „Отиде си и тоя верблюд!“

В това предположение за времето има известен смисъл, човекът е трябвало да прибегне до хитрост, за да се спаси от ужаса на верблюда, макар че той продължава да върви с копитата си през времето и тук и там ние откриваме върху камъка следи от зъбите му. И досега още не е обяснено защо на няколко години има по една високосна година и месецът февруари става по-голям с един ден. Тъкмо този ден, казват някои черказци, е опашката на верблюда. Който имал добро обоняние, можел в този ден да усети мириса на верблюд.

Трябва да сме доволни все пак и да се поздравим, че човекът е измислил годината, за да може да измерва с нея отдалечаването си от верблюда; и пак посредством нея той ще определи кога са изминали тези хиляда години от преселението, за да поникне трева на Луната и да отидем на нея.

Първите летци след откриването на летателните уреди не забелязали никъде верблюди в пространството. Космонавтите на Съветския съюз и на Съединените американски щати също не разказват нищо за верблюда. Възможно е той да е проникнал много дълбоко във вселената и подобно Халеевата комета само понякога да ни навестява.

Той обезателно ни навестява. През 1959 година учените се озадачиха, че Земята почна да се върти по-бавно. Убеден съм, че някой верблюд е легнал на пътя й и си играе с нея, както котката си играе с кълбо прежда.

Мнозина черказци твърдят, че ако ви ударят в гръб, това било верблюд; че ако чукате на някоя врата и не ви отварят, знайте, че зад вратата дреме око на верблюд. Че ние няма къде всъщност другаде да го търсим, а трябва да се вглеждаме в човешкото око. Тези черказци се опират пак на старите хроники, където на няколко места е записано — вгледайте се в окото, надникнете в неговия кладенец и вижте дали на дъното не дреме верблюд. Старите черказци, преди да тръгнат на път, са се гледали дълго в очите, както и преди да започнат някаква работа. За тях това е било лесно, те са познавали верблюда.

Времето, макар и снизходително, е извършило тази несправедливост към нас, като ни принуждава да търсим нещо, без да го познаваме. Ние не можем да се откажем от търсенето на верблюда, след като заплашва да превърне земята ни в пясъци само заради ужасния си навик да живее в пясъци. Пък и не само земята, той всичко превръща в пясък. Старите хроники ни казват, че ако видим прашна въздишка в пустинята, то това било въздишката на верблюд. Физиците наричат този верблюд атомен взрив, от чиито нажежени зъби пясъкът става на глеч — подобно глечта на застиващия Попокатепетъл, който черказците видели в своите небеса. Ако в градината на човечеството зърнем прашната въздишка на верблюд, това е лошо знамение — небето може да се изпълни с кръстоносци, голготи и кърджалии, наклякали край огньовете, а Ной ще пуска гълъба на платото, за да дири маслиненото клонче.

Верблюдът — казват хрониките — може да превърне в пясък и най-зелената градина на приятелството. Окото да бъде будно, защото никой не знае кога и откъде ще се появи той — той живее навсякъде!

Това ми казват старите черказки хроники за верблюда и аз не мога да не им вярвам, защото те са записани върху самата му кожа.

Отворена покана за илюстратори!

Подготвяме електронен сборник с любимите ни разкази на Йордан Радичков и търсим илюстрации за тях. Всеки месец през цялата година един разказ на автора ще търси своя илюстратор.

Най-добрите илюстрации ще бъдат избрани от жури от нашите художници Ива Димитрова и София Попйорданова заедно с един глас от публиката, който събере най-много харесвания.

Избраният художник ще спечели пет книги на Йордан Радичков по избор и участие в предстоящия сборник. Второ място ще спечели три книги по избор, а трето място – една.

Започваме този месец с разказа „Януари“, който можеш да намериш по-долу.

Условията за участие са да си до 35 годишна възраст. Крайният срок за подаване на илюстрациите е 15 февруари. Можеш да ни изпратиш до 3 илюстрации. Изпрати ни ги като коментар под поста ни във фейсбук и на адрес info@izdatelstvonike.com

Размерът на илюстрациите трябва да бъде 14 смх21 см (вертикално) или 21 см х 28 см (хоризонтално) и файловете да бъдат с мин.резолюция 300 DPI, тип на файла – jpg / pdf

 

Януари:

 

През големите студове на 1964 година, когато всички пътища на България бяха засипани с преспи и планините гърмяха от падането на лавините, в Черказки се втурнаха два коня с шейна. Те бяха полудели от страх и се хвърлиха бясно срещу хората, готови да хапят всичко, попаднало пред очите им. Конярите на стопанството, които бяха в кръчмата, изтичаха навън и макар да затъваха до гърди в преспите, взеха да викат, да махат с ръце и да хвърлят шапките си срещу животните. Конете вършееха по площада, цвилеха страшно и теглеха подире си шейната като играчка.

Цялата кръчма се изсипа навън, мъжете се втурнаха във верига, притиснаха конете до една ограда и въпреки че животните се изправяха на задните си крака, показвайки своите страшни зъби, успяха да хванат юздите им. Единият кон захапа един селянин за шубата и го хвърли върху керемидите на оградата. Селянинът пльосна горе, попремига и почна тъй силно да пищи, че другите се стъписаха. Той стоеше върху оградата, сочеше с ръце шейната и пищеше с все сили. Онези отдолу не можаха да разберат нищо и тръгнаха към шейната. Селянинът се плъзна по керемидите и тупна в снега. Тогава онези, които отидоха до шейната, надникнаха и видяха в сандъка един убит вълк, една шуба и една карабина. Вълкът се бе изпънал и заемаше цялото дъно на шейната, зъбейки се на селяните.

Шубата и карабината бяха на коняря Иван Гелов. Той замина сутринта за града — тогава още имаше пъртина, два трактора бяха тръгнали в тъмно да търсят пътища през преспите. Докато се чудеха къде ли може да е останал Иван Гелов, селяните измъкнаха вълка на снега и онзи, който падна от оградата, изпъна опашката му и почна да го мери колко стъпки е дълъг. Другите взеха да разглеждат муцуната на звяра и къде е ударен. Той бе ударен в гърдите, там имаше замръзнала кръв, но макар и застрелян, се зъбеше страшно. Селяните го изправиха в снега, звярът бе вдървен и стоеше добре, потънал до корема в пряспата.

Черказките кучета се втурнаха на площада и макар и да подвиваха опашките си, ръмжеха и потракваха със зъби: звярът, дори и мъртъв, ги предизвикваше и плашеше. Кравите надникнаха през оградите и взеха да мучат, заканвайки се на това космато животно. Селянки минаха оттам, плюха върху него и за всеки случай плюха и в пазвите си и отминаха, като се съгласиха по пътя, че на вълк вяра не трябва да имаш.

Докато всички шумяха пред кръчмата и разглеждаха изправения там звяр, един от конярите, роднина на Иван Гелов, се качи в шейната и почна да облича шубата. Конете още трепереха, но той държеше юздите им с една ръка, а с другата закопчаваше шубата, вдигна яката й, сетне прехвърли юздите на врата си и провери карабината. Тя бе заредена, в пачката липсваше само един патрон.

— С Иван Гелов нещо е станало — каза той на селяните — Ще отида да видя!

— Сигурно е останал на ханчето да пие вино.

— Може да е останал на ханчето да пие вино, а може и нещо друго да се е случило. Ще разбера каква е работата.

Конярят шибна конете и те се понесоха по пресните дири на шейната, изпълвайки въздуха със звънтенето на своите гъгравчета. Селяните останаха навън пред кръчмата, загледани подир шейната, която се отдалечаваше бързо. Сетне те погледнаха вълка, изправен върху снега, и влязоха пак в кръчмата. Навън останаха само кучетата. Много от тях не бяха виждали вълци, но бащите и дедите им бяха виждали вълци и то им стигаше, за да ръмжат. При това нека не забравяме, че всичко ставаше през големите януарски студове.

Мъжете пиеха в кръчмата и си разговаряха, че през тези януарски студове Балкан-експрес бил блокиран от снега на югославската граница, че в Хърватско глутници вълци нападали кошарите, че корабоплаването по Мисисипи било прекратено поради ледовете, че в Турция един пътнически влак с петстотин пасажери изчезнал в снежните преспи, а водите на река Марица са замръзнали, и тъй както си разговаряха, дочуха далечно звънтене и изтичаха вкупом навън.

Шейна още не се виждаше, но те чуваха ясно как се приближават звънчетата и как диво цвилят конете. Зад първите къщи се показа снежен облак и в облака самите коне. Животните тичаха бясно към кръчмата, оглушавайки пространството с цвиленето си. Но колкото и да се взираха, черказците не видяха човек в шейната. Те направиха плътна верига и спряха побеснелите коне, а когато надникнаха в шейната, видяха, че там на дъното на сандъка лежи изпънат един вълк, шубата и карабината на Иван Гелов. Роднината на Иван Гелов го нямаше.

Селяните измъкнаха втория вълк на снега, изправиха го до другия пред кръчмата и онзи, който бе хвърлен от коня върху оградата, изпъна опашката му и пак почна да мери колко стъпки е дълъг. Той мереше, а зъбите му тракаха от студа и тъй беше наежен, сякаш очакваше, че всеки миг вълкът може да го захапе. И докато той мереше наежен, един коняр, приятел на Иван Гелов, се качи в шейната.

— Тук има някаква тайна — каза той. — Ще отида да разбера каква е истината.

— Има тайна и тя сигурно е в ханчето — му казаха.

Черказките селяни познаваха виното на туй ханче.

Конярят провери пушката (сега в пачката липсваха два патрона) и като се уви хубаво в шубата, препусна по обратния път. Селяните постояха навън при вълците и кучетата и пак хлътнаха в кръчмата, като се смееха високо на шегата на Иван Гелов и на неговия роднина. Те се топлеха вътре и си бъбреха, че в Западна Германия са станали верижни катастрофи по едно голямо шосе, че в Холандия армията се е захванала с доставката на въглища и че ако сега някой обяви война на Холандия, то веднага ще я превземе; казаха си още, че у съседите двеста прасета измръзнали във фермите и че не знам къде си пращали хеликоптери. Те си преповтаряха всичко, което бяха чули по радиото във връзка с големите януарски студове, и си мислеха, че никой от тях не помни такъв януари. Такива студове не било имало дори по времето на Библията. И тъй както си бъбреха, черказци чуха отново познатия звън на шейната и цвиленето. Изтичаха навън и видяха зад първите къщи на Черказки отново облака от сняг и в облака самите коне. Животните гледаха страшно, цвиленето им приличаше на пищене, но никой не можеше да разбере какво викат тези побеснели коне. Имаха вече опит в спирането, неколцина се хвърлиха към юздите и увиснаха на тях, а когато погледнаха в сандъка на шейната, видяха за трети път същата картина.

Там на дъното лежеше един убит вълк, шубата и карабината на Иван Гелов.

Случилото се дотук бе колкото любопитно, толкова и предизвикателно. Измъкнаха третия вълк при другите и докато конете цвилеха над главите им, изхвърляйки облаци пара, почнаха да се съвещават какво да правят. Те хич и не слушаха конете, нито пък воя на кучетата, а се чуваха възгласи: „Към ханчето! Към ханчето!“ Селяните обърнаха шейната и в нея се качи една голяма група. В групата бе и Иван Гамаша, същият, който твърдеше, че корабоплаването по Мисисипи е прекратено поради ледовете. Той хвана юздите, размаха камшика и конете пак се втурнаха по познатата пъртина. Мъжете насядаха в сандъка и почнаха да пеят, мислейки за ханчето и за неговото вино.

Полето пред тях имаше синкав оттенък.

После синкавото стана лилаво.

Денят, изгасваше постепенно и лек дим изплува над снега. Това бе първият мрак, още прозрачен, накъсан от студа, танцуващ върху студения сняг. Пред шейната заподскача и ниска гора. Тя с мъка държеше белия товар върху себе си и надничаше крехка и черна, загледана към пъртината. Конете тръгнаха в тръс и ту наостряха ушите си, ту ги прилепваха назад, сякаш заслушани в нещо. Мъжете също млъкнаха, очаквайки нещо да се втурне срещу тях из тази смълчана гора, и пулсът на звънчетата почна да ги тревожи. Звънът все повече замираше, ставаше бавен, притихнал, сякаш самита звънчета се вслушваха в нещо и се боеха, тъй както се боеха и селяните.

Но гората се изниза назад, показа се отново полето, равно и бяло, мъжете се размърдаха, а Иван Гамаша каза:

— И тук няма нищо!

— На ханчето, на ханчето! — казаха другите селяни. — Там ще разберем истината!

Но те едва успяха да кажат това, и видяха нещо черно на пъртината. То бе голямо и се движеше, огъваше се, разкъсваше се и пак се събираше. Сетне това черно се разпръсна, космато и настръхнало, и застана от двете страни на пътя.

Бяха вълци.

Конете спряха и почнаха да се притискат един в друг. Селяните се изправиха в шейната. Вълците доближиха шейната от двете страни, като подтичваха ребром, поднасяйки задниците си, а два застанаха отпред и клекнаха. Те гледаха с любопитство и никак не бързаха. Иван Гамаша взе карабината, прицели се и гръмна. Един вълк подскочи във въздуха, опита се да захапе нещо, но не успя и падна в снега, разравяйки го с нозе.

Другите, наскачаха и изчезнаха бързо в гъстеещия мрак. Мъжете се взираха, очаквайки да ги видят отново, но виждаха само бялото снежно поле. Те постояха още малко в шейната, сетне слязоха на пътя да се поразтъпчат. Един от конярите хвана юздите, за да обърне шейната отново към Черказки, но те затънаха в дълбока пряспа и трябваше да дойдат и другите, за да тикат, докато шейната излезе на пъртината. Цялата група се събра отново. Докато те разговаряха, Иван Гамаша взе убития вълк и го хвърли в сандъка на шейната.

Конете внезапно се втурнаха по пъртината.

Тяхното бясно цвилене изпълни цялото пространство, то бе толкова неочаквано и толкова страшно прозвуча сред здрача, сякаш всичко се строши и се разсипа над селяните. В първия миг те стояха като втрещени, после Иван Гамаша се спусна по пътя и почна да вика конете, макар че те вече се губеха в края на полето, полудели от звяра в шейната.

Когато Иван Гамаша млъкна, мъжете дочуха някакъв шум край себе си, сякаш се движеше сняг, нещо шептеше и съскаше, все по-плътно и по-плътно и в студения мрак се появиха вълците. Те подтичваха, душеха въздуха, поспираха се и пак правеха своите прибежки, докато стигнаха съвсем близко до селяните, и описвайки малка дъга, наклякаха край пътя. Те клечеха и гледаха любопитно топлата група, която дишаше пара насреща им.

Тогава Иван Гамаша каза:

— Точно така е станало и с Иван Гелов, че и с другите двама, които тръгнаха да търсят Иван Гелов…

По това време останалите в кръчмата селяни дочуха отново звъна на шейната и за четвърти път излязоха навън. За четвърти път те надникнаха в шейната и видяха, че там на дъното на сандъка лежи изпънат един вълк, шубата и карабината на Иван Гелов. Измъкнаха четвъртия вълк на снега, изправиха го до другите пред кръчмата и онзи, който бе хвърлен от коня върху оградата, изпъна опашката му, за да премери колко стъпки е дълъг.

Всички селяни се накачиха в шейната с изключение на онзи, който бе захапан от коня. Мъжете провериха карабината и видяха, че в пачката има още един патрон. Те попитаха останалия селянин няма ли да дойде с тях, за да разберат каква е работата, но той им каза, че няма да дойде, защото няма да има кой да свали следващия вълк от шейната и да го премери колко стъпки е дълъг.

Следващият вълк бе дълъг седем стъпки.

Коледни намаления!

Между 1 и 15 декември можете да поръчате всички наши издания с намаление -30%!

Ето някои наши предложения за любимите ни световни и български автори!

За любителите на класическата литература открийте новите луксозни издания на „Престъпление и наказание“ на Ф.М. Достоевски, „Процесът“ на Франц Кафка и „Записки на младия лекар“ на Михаил Булгаков.

Специално внимание обръщаме и на някои от любимите ни книги на Йордан Радичков. Сред тях се открояват най-личния роман на автора „Прашка“, „Спомени за коне“ – книгата, която събира като че ли всички герои на писателя на едно място и най-важният сборник за Радичков „Свирепо настроение“.

И за най-големите почитатели на Йордан Радичков предлагаме пълният комплект събрани съчинения на автора в 11 тома, които съдържат всички разкази, новели, детски книги, романи, пътеписи, пиеси, сценарии и интервюта на специална цена от 190 лева!

Честваме 91 години от рождението на Йордан Радичков с първо издание на национална литературна награда, нова книга и изложба

 

На 24 октомври ще се навършат 91 години от рождението на писателя Йордан Радичков. На връх рождения му ден ще бъдат връчени първите награди за сборници с къси разкази в дебютното издание на новия национален литеаратурен конкурс с името на автора.

Събитията по повод празника ще започнат на 23 октомври в гр. Берковица с откриване на изложбата с документални фотографии от пътуването на Йордан Радичков в Сибир, което довежда до написването на най-известния му пътепис „Неосветените дворове“.

Същата вечер ще бъде представен и най-известният сборник с новели на автора „Спомени за коне“, който събира в себе си истории за автора Емилиян Станев, за духове и нашествието на великия китайски народ по целия свят, и един от най-запомнящите се текстове на автора – „Спомени за коне“, дал име на сборника.

В него Радичков успява да побере всички герои, които населяват цялото му творчество и да обърне поглед към своето детство. Авторът за първи път задълбочено разказва за истинския случай, при който като дете онемява.

На следващия ден, 24 октомври, рождения ден на Йордан Радичков, за първи път ще бъдат връчени наградите от новата национална литературна награда „Йордан Радичков“.

Ще бъдат отличени най-добри сборници с разкази, появили се през последните две години. Лауреатът, освен парична премия, ще получи и отличителния знак на конкурса – бронзова статуетка, изработена безвъзмездно от скулптора Емил Попов, който претворява една от най-известните рисунки на Радичков от сборника „Хора и свраки“.

Журито – с председател Георги Господинов и участници проф. Инна Пелева, Горан Атанасов и Силва Хачерян, ще определи най-добрите книги. В него тази година беше и проф. Вера Ганчева, която силно се вълнуваше и до последно беше въвлечена в работата по конкурса, но ни напусна през юни месец.

Над 50 заглавия от български автори участват в новия национален литературен конкурс. Журито селектира 10 сборника, които номинира за голямата награда. Имената на победителите ще станат ясни на 24 октомври по време на официална церемония по награждаването в Берковица.

В „Спомени за коне“ Йордан Радичков дава един от най-изчерпателните портрети на родното си село и всички негови жители като новелата се нарежда сред най-важните текстове в творчеството на автора:

“473 жители заедно с нас, двамата, имаше селцето, както казах по-горе, отделно добитъка, двете воденици, един луд, два неподвижни казана за варене на ракия и един подвижен, теглен от конски впряг, предназначен главно за контрабандно варене на ракия и за бързо придвижване, кажи го, почти изпод носа на акцизните се измъкваше, седем или осем овчарски пояти, заградили околовръст селцето, врачка, учител, кметски наместник, полски пъдар, недовършена църква, трима ковачи цигани, духова музика с петима музиканти, две бакалници с две кръчми, всестранна кооперация с трудолюбивото име „Пчела“, машинистер на локомобил, не знам колко на брой ловци, един грамофон марка „Зенит“, плетачна машина, една-единствена машина за мелене на месо, една-единствена бръснарска машинка за подстригване, собственост на училището, най-малко сто зидари, във всяка къща по един зидар, карта на България и друга карта на двете полукълба, сложна училищна машина с топче и с халка, като се нагрее топчето, не може да мине през халката, а ако е студено, минава, за да докаже нагледно на учениците, че при топлина металът се разширява (това ще науча по-късно), и друга една халка, с нея яйчарят мери яйцата дали са маломерни, или ще бъдат закупени на по-висока цена, автобус, минаващ веднъж седмично, без да спира, с марката „Жар-птица“, потънал в прах чак до веждите, бормашина, веялка, няколко часовници-будилници, щъркелови гнезда, телефон, оброци против градушка, суша, наводнения и бедствия от всякакво природно и божие естество, запустели и изоставени, превърнати в змиярници, още един естествен змиярник под селцето, до самата река, зиме там иманяри копаеха и търсеха змийския водач, който бил дебел като кюнец на печка и имал бисер на челото си, духове, вампири и водни таласъми в неограничени количества, едва ли някой би могъл да изчисли по колко се падат на глава от населението, плюс едно припадничаво момиче, плюс болестите по хората и по добитъка, плюс невежеството, плюс нас двамата с глухонямото момиче и горе-долу читателят ще може да добие бледа представа като какво е представлявало селцето в оня летен ден — уморен и стихнал в жегата свят, сам по себе си една затворена вселена, която не се придвижва напред, наникъде не се придвижва, но се върти вътре в себе си и благодарение на своето въртеливо движение продължава да се крепи върху небосвода, за това и днес, обръщайки се към нея и гледайки я как се издига в космическите висини, се изпълвам с възхищение.“

 

Номинирани автори и сборници за НЛН „Йордан Радичков“ 2020 г.:

Антония Апостолова, „Потъване в мъртво море“, изд. „Жанет 45“

Велина Минкова, Бразилски храст“, изд. „Колибри“

Деян Енев, „Лала Боса“, изд. „Рива“

Зорница Гъркова, „Те никога не казват“, изд. „Фама“

Иван Сухиванов, „Хендрикс и още свобода‘, изд. „Либра Скорп“

Йорданка Белева, „Кедер“, изд. „Жанет 45“

Константин Петров, „Ловци на пеперуди“, изд. „Жанет 45“

Палми Ранчев, „Тази вечер нищо не е случайно“, изд. „Жанет 45“

Пламен Антов, „Голямо червено слънце, самотни електрически светлини“, изд. „Ерго“

Соня Тодорова, Незнайните образи хорски“, изд. „Колибри“

Най-смешната книга на Йордан Радичков с представяне от Китодар Тодоров със специално издание на два епизода от предаването „Петък точно в пет“ през април

Извънредното положение в страната и света продължава да ни ограничава да се събираме и да се наслаждаваме на културни събития заедно. Но благодарение на ентусиазма и присъствието на духа у много артисти и културни организации, събитията успяха да се пренесат в интернет пространството, където можем да станем част от тях макар и от собствения си дом.

В началото на април ние от Издателство НИКЕ, заедно с актьора Китодар Тодоров и неговия екип щяхме да представим  на живо следващата книга на Йордан Радичков. Искахме да направим премиера на видеата, които Китодар засне и да си поговорим за книгата и автора.

Макар да се наложи да отменим срещата ни на живо, ние решихме все пак да изпълним премиерата. За жалост ще трябва да се лишим от разговора и да се задоволим с клиповете на Китодар.

Решихме обаче да не отлагаме нито книгата, нито кратките видеа, защото вярваме, че точно сега за всички ни би било от полза да се отпуснем, да се посмеем заедно с Китодар Тодоров и Йордан Радичков и да разберем колко може да е голяма човешката простотия и как трябва да се спори с една ламя!

На 10 април от 17 часа в интернет пространството почитателите на творчеството на Йордан Радичков ще имат възможност да се срещнат с новото издание на най-смешната книга на автора „Водолей“.

„Някои смятат, че човек върви с простотията си, други пък твърдят обратното — че простотията върви с човека, тъй както той си върви и простотията върви с него; кихне ли, тя също започва да киха, седне ли на някоя маса, тя също сяда до него, вземе ли да говори, тя веднага ще почне да говори заедно с него и не е изключено дори да го надговори. “

Какво всъщност представлява един тенеца и как трябва да се спори с една ламя? С настоящото издание на един от най-смешните сборници с разкази на Йордан Радичков „Водолей“ читателят ще намери отговор на тези и още много невъзможни въпроси.

Книгата се появява за първи път през 1967 година и в нея откриваме първите щрихи за едни от най-обичаните пиеси на автора „Суматоха“ и „Лазарица“. Настоящото издание излиза с фантастичните илюстрации на София Попйорданова.

Представянето на книгата ще представлява премиерата на два нови епизода от предаването „Петък точно в пет“ на Китодар Тодоров.  Епизодите са по текстовете „За простотията“ и „Не спори с ламята“ от книгата на Йордан Радичков „Водолей“.

Разказите представят  множество причудливи характери и истории от родното място на Радичков и напомнят за чудесата от отминалите времена.

„ Аз съм виждал човек, нищо човек, една педя дребосъче, а простотията му голяма колкото черква. Върви той под ръка със своята черква, като върви, задръства цялата улица, но никак не му мига окото. Мигар на човек с такава огромна простотия може да му мигне окото! Ще те прегази и ще си замине, без дори да те забележи!“

Първият клип от предаването  ще излъчим на 10 април от 17 часа в Youtube канала и фейсбук страницата на „Петък точно в пет“. Вторият клип можете да очаквате на 17 април от 17 часа в същите канали.

Поради настоящата ситуация, все още не разполагаме с книгата в ръцете си и нямаме възможност да я доставяме, нито да я разпространим по книжарниците. Ако искате да ни подкрепите, бихте могли да направите своята предварителна поръчка на книгата от нашия сайт с 30 процента отстъпка. След като извънредното положение премине всички поръчки ще бъдат обработени като към момента не се изисква заплащане на книгата, а само предварителна поръчка:

https://bit.ly/2JexGXA

https://www.facebook.com/petukpet/

https://www.youtube.com/channel/UC7zoD0ohq5Y3TaUW6hnqF4g